Военачалникът ги изслуша, като от време на време мърмореше нещо под нос и кимаше, а подобното му на ястреб лице ставаше все по-мрачно, сякаш призоваваше духовете от миналото. Крисп и Секунд не му казаха цялата истина. Премълчаха, че не са били пратени да разузнават, а решили да избягат от напрежението и все по-засилващото се зложелателство в укреплението; не искаха и да говорят за онази жена. Казаха само, че тя наистина била прекрасна, още само момиче, но запленила Постул и Статил. По-голямата част от войниците разбирали, че развръзката ще бъде кървава и всички много се страхували. Те били напълно откъснати от света, наоколо никъде не се мяркал друг войник, а пред тях се простирала само огромната пустош. Знаели, че вилите и именията на много мили на юг били изоставени. Накрая в себе си се успокоили, че Статил е взел закона в собствените си ръце и оставили пияния до невъзможност офицер сам в изоставената крепост. Постул бил убит, докато те отмъщавали на проклетите пикти, после колкото е възможно по-бързо подкарали конете си на юг. Жалко, че момичето умряло. Аврелиан ги разпита и за това. Те не казаха нищо за изтезанията на главния вожд, нито как момичето било довлечено да гледа агонията му, как загубило разсъдъка си и се убило.
Старият военачалник изглежда остана задоволен от отговорите им, но личеше, че бе разговарял с онази намесила се в цялата история непозната — Клавдия. Той непрекъснато се връщаше към един и същ въпрос: има ли някой пикт, оцелял от клането? Крисп и Секунд казаха истината; двамата обиколили тресавищата и не открили никой оцелял. Струпали телата на мъртвите на висока купчина, залели ги с евтино масло и ги подпалили.
Когато вече мислеха, че разпитът им е приключил, Аврелиан се върна към въпроса за Петилий. Защо толкова настоятелно е искал да се срещне с него? Със съзнанието, че казват истината, двамата отговориха, че не знаят. Петилий никога не се доверявал на други хора. Старият военачалник заключи, че са били добри войници. Каза, че се разтревожил от смъртта на останалите, затова решил да се погрижи за тях; в края на краищата имал нужда от добри служители, а какво по-добро от стари другари, мъже, които са били редом с него на бойната линия? Ще се грижи за тях, ще си имат стая, ще се хранят в кухните, ще се грижат за чистотата в баните и ще получат нови дрехи и дребни пари за нуждите си.
Крисп и Секунд се поздравиха за късмета си. С Рим не ги свързваше почти нищо, а военачалникът ги увери, че могат да останат във вилата толкова, колкото желаят. Двамата отидоха в кухните, където Крисп така се напи, че тази сутрин Секунд не можа да го събуди. След като прекара нощта в накъсан, изпълнен с кошмари сън, Секунд се събуди уморен на нара си. Стана, наплиска лицето си с вода и сега беше тук. Двамата с Крисп трябваше да пометат и да изтъркат подовете, да проверят водата, да слязат долу в избата и да почистят хипокауста. Военачалникът Аврелиан им каза, че от баните ще има нужда след два дни. Заповяда им да ги спрат, за да може водата да се пречисти, филтрите да се изпразнят и почистят, всяка плочка, както се изрази, да се изтърка така, че да блести. Секунд скри лице в ръцете си и се запита колко ли ще продължи това. Щяха ли Аврелиан и онова неспокойно момиче да успеят да разберат кой стои зад онези убийства? Както и да е, сега нямаше да започне да работи, поне не и докато Крисп не дойдеше.
Скочи, когато вратата се отвори. В помещението забързано влезе някаква жена с делва в ръцете, облечена в дълга туника, със сандали на краката и забулена с воал глава, която си мърмореше нещо. Не забеляза Секунд, а продължи към едно преддверие, качи се по стълбите и отвори врата, която отвеждаше към първия басейн. Секунд чу трясъка, когато делвата падна, и писъка на жената. Той тихичко изруга и, забравил всички предупреждения, скочи на крака и бързо изкачи стъпалата. Когато отвори вратата, се натъкна право на ножа, който прониза корема му. Опита се да отстъпи, но нападателката му, с воал и маска върху лицето, го последва. Виждаха се само очите й. Ужасната болка премина от гърдите му надолу към краката. В дъното на гърлото му бълбукаше кръв. Той протегна ръка. Отслабваше все повече; отначало му беше топло, после изпита студ. Отпусна се на колене, впил поглед в тези познати очи. Сега знаеше какво е видял Петилий. Усети как ножът се спуска надолу; чу как кръвта шурти от раната в корема му. Разбра, че е загубен. Фигурата пред него изчезна, после някой жестоко дръпна главата му назад и камата преряза гърлото му.