— Достатъчно! — прошепна тя. Тя свали ръка и го потупа по бузата: — Искам да слухтиш наоколо — тя насила се усмихна, — и да изкопчваш всякакви слухове и хорски приказки. — Подаде му два малки свитъка: — Този е за Августата, а другият за Муран. Ще очаквам отговорите им и всичко, което научиш.
В края на краищата Елена отговори веднага, или по-скоро го направи управителят Крис от нейно име, като потвърждаваше всичко, за което питаше Клавдия. Муран продиктува отговора си на един градски писар, а сетне добави собственоръчно с необработения си почерк: „Липсваш ми, обичам те, нито за миг не преставам да мисля за теб.“
Клавдия тихичко си поплака и докосна с ръка свитъка, преди да изсипе безмълвно нов порой ругатни срещу Елена, императора и тълпата. Посетителите на „Магариците“ долавяха настроението й и гледаха да стоят по-далеч от нея. Тя отказа да иде при тях, дори когато Сводника Петроний устрои специална вечер и изнесе пародийно слово за Приап и популярното поклонение на култа към мъжкия член. На лекцията присъстваха доста хора и гръмогласен смях отекваше в градината, докато Клавдия седеше, загледана в своето парче пергамент. Целад се опита да я изкуши с телешко филе, приготвено със силно подправен с пипер сос. Сега пиктът беше напълно преобразен човек, изпълнен със замисли за бъдещето. Той, Полибий и Спретнатия Нарцис мечтаеха за общо начинание: Полибий и Целад щяха да се грижат за тялото и всичките му нужни глезотии преди смъртта, а Нарцис с майсторството си на балсаматор ще отвори дюкян, в който ще предлага услуги, необходими не за този, а за отвъдния живот. Всички знаеха обаче, че това начинание ще трябва да изчака. Муран щеше да се сражава за живота си, а Клавдия разбираше, че вместо да го обвинява, трябва да приеме, че и тя има пръст в случващото се. Тя се самообвиняваше, проклинаше се, че се бе оставила проблемите й толкова да я погълнат, и си даде обет да не се държи като жертва. Изпрати любовно писъмце на Муран. Той отвърна, като за съвсем кратко се измъкна, отиде в „Магариците“ и я отведе в градината, където я прегърна нежно и страстно, шепнейки, че няма да умре и че тя трябва да му вярва.
— Ще дойде и нашето време! — прошепна той. — Ние ще седим тук заедно с децата си, ще свирим на флейта и ще танцуваме. Повярвай ми, Клавдия, аз съм воин. Моята смърт още не ме е повикала, все още не.
Той нежно я целуна и си тръгна.
Глава десета
Удари го така, че да почувства, че умира.
На другата сутрин, в деня, когато щеше да се проведе битката на арената, Бур и хората му нахлуха в „Магариците“. Едни завзеха залата за хранене, други се пръснаха из градината. Клавдия мислеше да отиде в амфитеатъра с Полибий и Попея, затова се изми, облече се и слезе долу при тях. Бур и хората му обаче, с техните груби лица, я наобиколиха. С горящи очи и зачервено от виното лице, Бур коленичи пред нея и сложи огромната си длан върху рамото й.
— Мъничка наша, дете на Фрея, трябва да дойдеш с нас! Августата заповяда. Ние коленичихме пред нея тази сутрин. Заклехме се. Трябва да дойдеш с нас, ще бъдеш гостенка в императорската ложа. Не бива да се срещаш с Муран. Малката! — започна да я моли той, когато забеляза гневното изражение върху лицето й. — Муран трябва да се бие! Той не бива да излиза на арената разсеян. Трябва да дойдеш с нас и да останеш там до… — Бур сви рамене, — до края.
— Да живее императора!
Тълпата, изпълнила до краен предел Флавиевия амфитеатър, като един човек скочи на крака, за да приветства императора си, когато той влезе в своята ложа, пищно драпирана с пурпурни и златоткани платове, украсена с посребрен бръшлян и лаврови листа. Константин, вече погълнал поне три бокала с вино, беше в добродушно настроение и блестеше в обточената си с пурпурни кантове белоснежна тога; на главата си носеше инкрустиран със злато венец на победител. Той вдигна ръка и отвърна на поздрава на предания си народ, след което се отпусна във великолепния си трон във форма на разперена паунова опашка, обърнат към червеникаво златистия пясък на арената. От двете му страни застанаха носителите на императорските знамена с глави и рамене покрити с кожи на вълци, мечки и други диви животни. Те вдигнаха щандартите с величествени златни орли с разперени криле, символ на мощта на Рим. Константин бързо дойде на себе си и се изправи, сочейки с ръка трона до себе си, където майка му, императрица Елена, зае мястото си. Тълпата отново изрева. В ложата започнаха да влизат и други: девиците весталки със старомодните си одежди и сресани по гръцки маниер коси, служители и ласкатели от двора, личните гости на императорското семейство — сенаторът Карин, дъщеря му Антония и други родители, чиито деца бяха отвлечени. Императорската ложа бе разширена с изкуствени стени, високият таван бе украсен с всички символи и знаци на победата: по него се виждаха релефи на победители атлети, гладиатори с вдигнати мечове, лаврови венци и палмови клонки. Ъглите бяха драпирани с пурпурни и среброткани платове. Край стените бяха подредени маси, върху които слугите поднасяха вкусни късчета риба, меса с подправки, медени сладкиши, замразени плодове, чаши с изстудено вино и изцеден плодов сок. Въпреки че робите непрекъснато размахваха огромни ветрила от благоуханни розови щраусови пера, беше горещо и задушно.