Выбрать главу

— Няма съмнение, наистина е той.

Напрегнатият поглед на християнина се зареди с ирония. Проблясваше със същото презрение, с каквото светеха очите на онзи крадец в Дура Еуропос. Този поглед дълго го беше преследвал, след като му бяха откраднали коня и го бяха ударили, а той не беше успял да се защити.

Аелий посрещна със задоволство силната ненавист, която го обземаше. Той извади двуострия си меч и го насочи към гърлото на християнина.

— Бях ти го обещал, спомняш ли се? Когато ти ме изхвърли от коня ми, за да избягаш с това момиче, което току-що беше изнасилил…

— Не!

Симон беше изкрещял. Той се изправи толкова енергично, че пазачите едва го удържаха. Острието на меча бе по-рязало бузата му.

— Не? – каза Аелий усмихнат.

— Не, римлянино! Твоите хора я бяха изнасилили. Това беше ваше дело!

Аелий се поколеба. Не беше невъзможно в крайна сметка.

— Но аз обещах на теб да се печеш в преизподнята. И днес изпълнявам обещанието си.

Аелий се обърна към Макриан, като се смееше силно.

— Не е ли забавно, прокураторе? Този мъж ми открадна коня, за да избяга от пламъците, и ето че сега ще изгори в тях. Неговият бог няма да го пази още дълго.

Този път Симон не мигна. Безразличен към кръвта, която се стичаше до устните му, той каза с укротен, но и малко предизвикателен тон:

— Не се заблуждавай, римлянино. Той е тук. Той ме пази. Благодарение на Него твоите пламъци ще ми бъдат приятни като ласки.

Напрегнал мускули заради обзелия го гняв, Аелий изскубна сребърния медальон във формата на риба, който висеше на врата на Симон.

— Ще си го запазя като спомен от теб.

— Помни най-вече моето име. Симон от пустинята. Ще го чуеш пак. И ако го забравиш, Господ Бог ще ти го припомни.

— Кой бог? – подсмихна се Аелий. – Не го усещам, нито го виждам. Ти ще умреш, той те изостави. Предлага ти само сълзите на твоите хора.

— Ти не знаеш нищо за живота и за смъртта, римлянино. Светът, в който дишаш, ти не го познаваш. Ти си приковал Господ Исус Христос върху дървото, но въпреки това Той продължава да живее. Въпреки това неговото дело се разпространява от човек на човек и от уста на уста. Ти не можеш да му попречиш. Твоят император е глупав! Той иска да ни избие и ни подарява силата да носим страданията си.

Той спря, за да се изсмее. Независимо от болезнената поза, в която го държаха пазачите, смехът му беше лек и радостен. Обаче сега залепналата от кръв брада и черните му искрящи очи го правеха да изглежда ужасяващо луд повече от всякога. Той се обърна към Макриан.

— Убий ме, смъртта е добре дошла за мен. Всъщност ти ми разкриваш един безкраен и пълноценен живот. Горкият ти, сляп и глух за истинския свят.

Макриан стовари дръжката на камшика върху надлъжника на колесницата си и заповяда:

— Стига! Да го заведат върху съчките. Ще видим дали ще продължи да говори нелепостите си.

Обърна се към Аелий и добави с уморена въздишка:

— Тези християни са невероятни бъбривци, префекте. Като изключим златото, те не обичат нищо толкова много, колкото думите.

* * *

Вече от няколко дни кладата беше издигната насред двора в дома на Димитриос, за да буди страх. Макриан беше заповядал самите християни да я построят и да я снабдят със слама, топки смола и съчки.

Симон стоеше изправен насред пушека. Вдигнатото му лице не излъчваше страх, а превърнало се в безумие упорство. Всички останали християни, задържани на разстояние, сега бяха коленичили зад Димитриос, който се беше присъединил към тях. Те се молеха и пееха.

Аелий не харесваше особено този тип зрелища. Подигравателното отношение на Макриан обаче му забрани да се отвърне.

— Това първата ти клада ли е, префекте?

Всеки път, когато се обръщаше към него, Макриан влагаше в тази нова титла известна доза закачлива интонация. Аелий кимна с глава.

— За всяко нещо си има пръв път – увери Макриан с леко подхилкване, което набръчка прекалено слабото му лице.

Изведнъж кладата се подпали от едната страна, разпръсквайки искри. Гледката на пламъците за съвсем кратък миг спря пеенето на християните. Гласът на Симон отекна толкова силно, че накара най-близките легионери да отстъпят.

— Аз, е казал Господ Бог, съм Алфата и Омегата. Онзи, който е бил, който е и който ще бъде. Най-всемогъщият!

Християните изрекоха хорово „Амин” и подеха отново песнопението си с треперещи гласове, което може би го правеше още по-въздействащо.

— Не ти ли казах? – подхвърли Макриан. – Те не са в състояние да замълчат.

Разгоряха се пламъци и от противоположната страна на кладата и започнаха да поглъщат полека периферията й.