Те замълчаха, изслушаха последните пропуквания на пламъците, стенанията на християните, виковете на декурионите, които слагаха ред в частите си.
Аелий добави кротко:
— Нещата ще станат, както ти ги искаш, прокураторе. Оденат не е недоверчив, а синът му мечтае само да заеме мястото му. Колкото ти мечтаеш да получиш това на август.
— Този ден не е дошъл, префекте. Не бъди като тези безумци християните, които само говорят. Твоят царски син още е само един млад нетърпеливец, а нашият август наистина възнамерява да надвие смъртта.
Аелий поклати глава.
— Имай повече доверие, прокураторе. Ако съумееш да убедиш Акстекс и неговите гадатели, боговете ще бъдат с нас.
На съсухреното лице на Макриан изведнъж се изписа цялата му слабост.
— Конфискувай корабите на Димитриос – каза още Аелий по-рязко и с леко раздразнение. – Кой ще ти попречи? Това ще бъде злато, а не думи.
≈ 28 ≈
ЕЗЕРОТО ХАРБА
Нурбел изсвири два пъти кратко и посочи с ръка гъсталаците от ниски акации, които покриваха тесния стръмен бряг, където те бяха клекнали. Предупреждението не беше нужно. Зиновия вече беше видяла.
Доста далече, на разстояние един хвърлей със стрела, животно с козина на кръгли петна се беше мернало на два пъти между светлозелените листа и сухите клони. И също толкова бързо беше изчезнало.
Зиновия остана неподвижна, претърсвайки с поглед храсталаците по евентуалната траектория на хищника. Този път тя видя само едно златисто-кафяво петно между листата. Бодливите растения в подножието на насипа от черни камъни и пръст, с който завършваше брега, потръпнаха. Двойка бели чапли отлетя към езерото с крясъци.
Нурбел отново свирна, имитирайки гугутка, и направи знак на Зиновия да го последва. После отстъпи пъргаво и тихо към конете, завързани за изсъхнали дървета на сто крачки зад тях. Зиновия се промъкна след него. Сърцето й вече биеше по-бързо.
Часът беше дошъл и нетърпението на Нурбел можеше да се отгатне в скоростта, с която той тичаше.
От девет дни бяха напуснали Палмира, а Зиновия не беше изстреляла нито една стрела, не беше убила нито едно животно – било то космато или пернато.
Всички други, Всепрославения, Хайран и фаворитите му, петнайсетимата големци царедворци, самият Нурбел, всички бяха доказали своето умение и повечето бяха убили газели, каракали, лисици или глигани, за един, от които се наложи да препускат цял ден.
Девет дни, които ги бяха отвели далече на запад от Палмира, по бреговете на езерото Харба, и които бяха толкова сухи, колкото устните на жаден човек.
В това пътуване имаше доста нови неща. За първи път жени следваха ловната хайка на Всепрославения. Той беше заповядал да се удвои броят на прислужниците. Палатките на жените трябваше да се издигат всяка вечер, встрани от тези на мъжете, в отделен бивак, пазен от воините на Всепрославения. Ашему също беше включена в пътешествието, както и дванайсет робини. Сред тях и Дина, която Зиновия не искаше да оставя в женския двор сама, бореща се с омразата си, близо до Офала.
Зиновия единствена се присъединяваше към мъжете на разсъмване. Нурбел я беше предупредил: от мъжете никой друг, освен него и Всепрославения нямаше право да разговаря с нея. Нещо, което Оденат не беше направил. Всепрославения досега се беше задоволявал само да я наблюдава – със същото внимание, с което изследваше всеки камък, всяка сянка и всеки храст. Поглед на ловец – търпелив и изчакващ.
Зиновия съзнаваше, че той се мъчи да я разгадае, така както се опитва да разчете почти невидимите следи на животните в прахта и гъсталака.
Но онова, което тя показваше от девет дни, далеч не очароваше Нурбел. Разочарованието на стария воин беше толкова голямо, че от два дни той вече не го криеше. Погледът му помръкна, лицето му стана сивкаво. Той вече само й правеше знаци и й подсвирваше. Яздеше все по-далече от нея. Вечер, след като тя освободеше Йедкивин от покривалото и оставаше близо до конете, с които дясната ръка на Оденат държеше да се занимава лично, Нурбел вече не си правеше труда да й пожелава приятна почивка.
Тя знаеше защо.
Той имаше право за всичко.
Девет дни нито една стрела не беше излязла от кожения й калъф.
Много пъти газелите бяха преминавали доста близо до нея и тя беше пускала Йедкивин да ги гони. Хайран и фаворитите му всеки път се бяха присъединявали към преследването. И всеки път обиците на Хедай, насилника, бяха проблясвали пред нея. Тя беше сигурна, че ако пръстите й извадят стрела от калъфа, то тя щеше да бъде устремена към тила на Хедай.
И всеки път един глас й беше прошепвал мъдро: „Не така, не сега.”