Великолепната козина изчезна сред червеникав листак от мирта. Вълнението на клонака показа, че пантерата се устремяваше към края на заливчето. Зиновия дръпна юздите, грубо накара Йедкивин да се завърти, насочи го с пети към ръба на насипа и претърси с очи храстите.
Йедкивин обаче изпръхтя, треперейки, с покрита с лепкава пяна черна козина и с толкова високо подвити бърни, че венците му се откриваха. Предните му крака се сковаха, копитата се плъзнаха по сипея. Той не се изправи на задните си крака, а по-скоро изви гръб с потръпваща задница, за да избегне падането. Капитонираното покривало, на което Зиновия се подпираше с един крак, се разклати, ремъкът се скъса и тя усети, че вече нищо не я задържаше към гърба на животното.
Йедкивин направи усилие да застане на място, ритайки с копита във въздуха. Зиновия запази присъствие на духа и пусна юздите. Падна по гръб и дъхът й спря. Йедкивин се отдалечи с болезнено цвилене. Камъните изхвърчаха под копитата му, краят на сипея се срути, повличайки Зиновия.
След като мина покрай храсти, която я бутаха, драха и шибаха, тя спря при дънерите на младите акации, с лице в калната земя.
Тя дочу вика на Нурбел, който идваше отблизо, и почти едновременно с това ръмженето на пантерата.
Скочи веднага, забравяйки за болката в кръста.
Лъкът беше все още в лявата й ръка. Пръстите й стискаха само две стрели.
* * *
Времето започна да тече толкова бързо, че вече нямаше никакво значение.
Зиновия се устреми през храстите. Шляпайки в калта, тя влезе във водата до глезените. Долови присъствието на Нурбел на брега и се постара да не поглежда към него. Търсеше жълто-червеникавата сянка на пантерата сред храстите.
Хайката ловци, водена от Оденат, вече се подреждаше горе на насипа. Пантерата се изплаши от тях и се показа сред гъсталаците. Влезе с погнуса до гърди във водата. Спря, а хълбоците й още се тресяха от бягането. Вдигна глава към ловците и се увери, че й пречеха да избяга през сипея.
Очите й се върнаха отново към Зиновия. Красиви, гневни и едновременно спокойни… Извитите косми на мустаците й потръпнаха и се залепиха към бузите й. Тя изрева.
Дълъг и груб рев. Зейнала паст, пълна с желание за битка.
Над нея, почти отвесно, златист отблясък заискри над едно рамо. Хедай, насилникът, беше слязъл от коня. Той носеше късо копие в ръка, усмихваше се и търсеше пантерата.
Зиновия разбра, че Ваалшамин протягаше ръка над нея.
Пантерата се напрегна, подуши влажния и противен въздух на тинята. Кръжащите насекоми я принудиха да присвие клепачи. Опашката й се раздвижи и удари водата. Тя направи няколко крачки към Зиновия и спря.
Деляха ги не повече от двайсетина крачки. По-малко може би. Зиновия издържа на убийствения огън на зелените очи. Над тежката миризма на калта и разлагащите се растения тя усети стипчивия дъх на хищника.
Пантерата изрева отново.
Дрезгавата красота на вика изпълни гърдите на Зиновия. Странно, той прогони оттам страха. Това беше колкото зов, толкова и заплаха.
Лъкът вече беше опънат, една от двете стрели готова за изстрел, другата – мушната в горната част на туниката й.
Нямаше нужда Зиновия да се прицелва. Мишената изпълваше ума и сърцето й от много дни насам. Тя само малко наведе назад тялото си. Коленете й се огънаха, сякаш краката й се поднасяха в калта.
Перата на стрелата, които се развяха със свистене над храстите, бяха черни.
Хедай извика. Железният връх пукна кожата на туниката и плътта на гърдите му със звук на хвърлен към стена камък. Той се наведе напред и се изтърколи по сипея.
Пантерата се беше втурнала. Водни струи хвърчаха изпод лапите й. Нурбел изкрещя името на Зиновия. Пантерата сякаш полетя и разкъса въздуха с лапите, муцуната и зъбите си.
Дървото на лъка издаде глух и напевен звук. Втората стрела беше с жълти и зелени пера. Тя се заби в муцуната на хищника като цвете. Сблъсъкът беше толкова бърз и толкова мощен, че счупи костите на главата от едната до другата страна.
Животното умря, преди да завърши скока си. Красивото му тяло се усука, преобърна се, като ноктите дращеха въздуха. То се строполи във водата точно там, където стоеше Зиновия. А тя самата беше изчезнала.
Нурбел я беше видял да се хвърля назад и да се разтваря в кафявата вода и сега напразно чакаше да се появи отново на повърхността.
Хайран викаше, но останалите гледаха втренчено калната вода.
Без да продума, със смръщени вежди, великият Оденат проучваше неподвижната пантера. Предизвиканите от борбата вълни намаляваха. Той си помисли за онова, което казваха за бъдещата му съпруга, за онзи воден дар, който беше белязал раждането й.