В долната част на сипея Хайран повдигаше тялото на своя фаворит и крещеше, показвайки стрелата, която пробождаше сърцето му.
По-развълнувано, отколкото би искал, Нурбел посочи с пръст и извика:
— Там! Тя е там, Всепрославени!
Тя се изправяше на срещуположния бряг, като ръката й още държеше лъка. Беше толкова кална, че приличаше на статуята на Алат – великата жена воин, която господстваше над битките в пустинята. Това си помислиха великият Оденат и Нурбел, усмихвайки се облекчено един на друг. После и те като останалите се обърнаха към Хайран, който тропаше с крака, разплакан и продължаваше да крещи:
— Тя го уби. Тя уби Хедай!
По-късно, докато се връщаха към бивака и всички ловци се бяха скупчили около Хайран и коня, който носеше тялото на Хедай, Нурбел изостави компанията на Всепрославения и се приближи до Зиновия.
Първо се поинтересува от състоянието на Йедкивин, когото тя държеше за юздата и за когото той донесе покривало. Конят беше много уморен, стъпваше тежко, а ноздрите му горяха. Но не беше ранен.
Нурбел каза, че трябва да се погрижат за храната му, да го изкъпят в езерото и да не го яздят до края на лова. После заяви:
— Тези две стрели ще утвърдят репутацията ти в Палмира, ако някой още се съмнява в нея.
Цепнатите му очи светнаха. Зиновия не отговори. Тя беше изтощена – усещаше всичките си мускули вдървени.
Нурбел продължи да язди мълчаливо известно време, после отбеляза:
— Кракът ти не се подхлъзна.
Това беше констатация, а не въпрос. Зиновия се съгласи с кимване на глава.
— Добра стрелба – подхвана отново Нурбел. – Бърза и точна. Хедай нямаше избор, можеше само да умре.
Освен възхищението, гласът на Нурбел издаваше добро настроение. Тъй като Зиновия продължаваше да мълчи, той попита:
— Имаше ли основателна причина?
— Злото, което извърши, не може да бъде заличено дори от смъртта. Не очаквай да ти кажа повече. Безполезно е думите отново да напомнят за мръсните дела. Не се безпокой. Не моето тяло е омърсено. Макар че, за да се харесат на Хайран, искаха мен да засегнат.
Тя млъкна. Нурбел се взря в нея. Тя добави:
— Всепрославения може да реши да ме накаже. Ще го разбера. Но по-добре да не ме пита каква е причината за тази стрелба. Хайран скоро ще спре да охка. Той също бързо ще предпочете да замълчи.
— Всепрославения не се съмнява, че виковете на Хайран няма да траят дълго. Той искаше само да знае дали кракът ти се подхлъзна. Ще бъде щастлив да научи, че не си проявила несръчност. Че само си имала смелостта да изпълниш волята си. Обаче, за да подхраним дворцовите клюки, все пак ще кажем, че си се разтреперила и кракът ти се е подхлъзнал.
Той се изсмя високо, с голямо удоволствие и подхвана отново, отдалечавайки се в тръс:
— Това е най-малкото, когато става дума за обикновена жена – да се разтрепери, когато се озове пред пантера, която иска да я изяде!
Когато стигна в бивака, Всепрославения изпрати на Зиновия колчан за стрели от много фина червена кожа, избродиран с перли и камъни. За разлика от онези, които имаше и които се закрепваха към врата на коня, този се слагаше на кръста, като ножница за кортик върху презраменник. Фин ремък позволяваше да се пристегне към бедрото.
В него имаше златна стрела, с навита на нея малка ивица папирус, на която Всепрославения беше написал на гръцки:
„Зиновия, родената в Небесната целувка, ме накара днес да си спомня за великата Алат. Ще може ли тя скоро да ме дари със син, който да наследи от нея божествената дарба и като нея винаги да има достатъчно стрели за неприятелите си.”
* * *
На светлината на лампите Ашему и Дина се сменяха в затоплената палатка, парфюмирана с тамян, да масажират Зиновия, за да отпуснат, с помощта на маслата, изтръпналите й от умора мускули.
Ашему беше спряла да надава викове и да върти очи, а големите й гърди вече не се повдигаха от въздишки и мърморене. О, дъще моя! О, дъще моя! Ти си луда, как посмя?
Дина вече нито плачеше, нито трепереше. Спря да повтаря колко й е задължена. Как цялата любов, която изпитваше към Зиновия, никога нямаше да стигне, за да изплати дълга си.
— Как бих могла да ти се отплатя за онова, което ти направи за мен?
Ашему и Дина вече не питаха дали Всепрославения ще я накаже, независимо от очевидното му нежелание. Не се тревожеха от отмъщението на Хайран, нито от яростта на Офала, която щеше да насъска хилядите скорпиони в душата си, да се превърне в змийско гнездо, в огън от омраза. Не желаеха да им разказват за козината на пантерата, за прелестта на петната й, които напомняха за игрите на светлината, за прозрачната красота на очите й, нито дори за големината на ноктите и зъбите й. О, как Зиновия се беше осмелила? О, колко ли се беше страхувала!