Не, сега те масажираха мълчаливо твърдите й като палмово дърво бедра, галеха още напрегнатите й тил и кръст. Присъединиха се към мълчанието на Зиновия, която ги впечатляваше и ги смущаваше повече от всякога.
Накрая тя прошепна:
— Всепрославения започва да ме обича, както мъж трябва да обича своята съпруга. Но той иска и онова, което една съпруга трябва да даде на своя съпруг. А това ще бъде невъзможно.
Ашему спря, повтори си мислено думите на Зиновия и попита:
— Какво искаш да кажеш?
— Че никой мъж не може да ме докосва, дори Всепрославения.
Дина и Ашему я погледнаха еднакво слисани. Зиновия повдигна леко рамене с блестящи от умора или от сълзи очи.
— Това е невъзможно. Да го даря със син, както той очаква, е още по-невъзможно.
— Зиновия! Няма ли да се омъжиш за него?
Зиновия се поколеба, поклати глава и прошепна по-скоро на себе си:
— Вярвах, че ще мога. Да, до днес вярвах, че ще имам силата да го сторя.
Ръцете на Ашему се отдръпнаха внезапно от бедрата на Зиновия. Тя извика ужасено. Дина промърмори стреснато. Зиновия ги изгледа – очите й казваха истината.
Тя се усмихваше и плачеше.
Настана тишина. Такава, в която непроизнесените думи се явяват съвсем отчетливо във въздуха.
— Ай! – изохка Ашему. – Значи това е! Знаех го. Отдавна го знаех!
≈ 29 ≈
НИКОПОЛИС
Триумфалното тържество на Аврелиан продължи цял ден. Осем хиляди легионери, чиито гърди бяха покрити с метални украшения и торкви*, изобразяващи богове и императори, се бяха построили в редици пред преториума. Многобройните и гъсто разположени пера на каските на моменти напомняха за полски цветя през лятото, за изящните шарки на тапицериите или за украшенията на мозайките.
[* Торква – римска огърлица. – Б.пр.]
Кохорта след кохорта, осемте хиляди гърла бяха крещели името на Луций Аврелиан. Първите в редиците, с глави и рамене покрити с мечешки, вълчи, лъвски или тигрови кожи, бяха излъскали бронзовите си хоругви с орли, бикове, глигани или лаврови венци.
Сред рева на роговете и тропането на презраменници и пояси се размахваха дръжки на щитове, избродирани с мълнии, кентаври или с образа на Юпитер. Барабанът биеше непрекъснато, докато двете хиляди готски пленници бяха коленичили пред жертвеника, където гореше мирта и мазнина от биковете на Митра.
Воините още крещяха „Рим” и „Аврелиан”, когато тленните останки на петстотин варвари бяха хвърлени върху огнището за очищение.
Осем хиляди усти, подкрепени от удрянето на мечове по щитовете, бяха крещели песента на Аврелиан:
Хиляда, и хиляда, и хиляда обезглавихме ние! Но той сам, той сам обезглави хиляда!
Хиляда сармати той уби! Хиляда готи той уби! Хиляда франки той уби!
Нека най-накрая му дадат хиляда перси…
Думите преминаваха през плътта, вибрираха във вътрешностите. Птиците отдавна бяха напуснали околностите на лагера, както напускат полетата, докато там ехти битка.
Аврелиан, който стоеше прав на балкона на преториума, наметнал върху бронята си пурпурна тога, избродирана с дълъг златен листак от страшник, хиляда пъти беше отговорил на одобрителните викове. Беше размахвал сабята си, но без да я измъква от ножницата, беше се усмихвал сдържано, опитвайки се да запази спокойното си изражение. Но устните му трепереха от удоволствие. Клепачите му понякога се притваряха, сякаш силният блясък на наслаждението ги заслепяваше.
До него легати, префекти и трибуни дебнеха ръката и усмивката му, за да се осмелят и те на свой ред да се усмихнат и да поздравят хилядите мъже, които отдаваха чест на своя любим командир. Онзи, когото боговете оставяха така лесно да побеждава.
Малко по настрани, попивайки шума, виковете и дори зловонието от кладите, чиито пушеци забулваха синьото небе, Клавдия се опияняваше от този триумф, споделяйки възторга си с Улпия.
Нежната, невинна Улпия. Толкова крехка в зелената си рокля, с тънък и съвсем открит врат, на който носеше кехлибарено бижу със скъпоценен камък, а слепоочията и кокът й бяха хванати с тънка златна лента.
И тя като останалите отваряше леко трепереща уста, за да се присъедини към виковете на одобрение.
Ноздрите й потръпваха едва-едва от шума на роговете и зловонието на тленните останки. На моменти тя беше сграбчвала ръцете на Клавдия. Друг път беше прегръщала приятелката си, облягайки влажното си чело на бузата й. Без ужас, без страх или отвращение. Просто обхваната от транса, на който бяха подвластни всички в лагера. Тя се изправи и хвърли очарован поглед към Аврелиан. Тя, толкова добродетелната, толкова плахата, не беше в състояние да прикрие пламъка, който караше тялото й под копринената рокля да трепери.