Ето защо, когато Аврелиан най-после извади сабята си от ножницата, за да я размаха гола, насочена към небето, давайки заповед триумфът да приключи, така както се дава заповед за край на битките, Клавдия се наведе над врата на Улпия. Целуна я, което накара младото момиче да потръпне, все едно бе ухапано от нещо.
— Ей сега, след вечеря, той ще бъде твой.
Улпия я погледна паникьосано. Клавдия се усмихна.
— Бъди спокойна. Ти си красива. Ти си съвършена… Тази нощ боговете няма да могат да му дадат нищо по-красиво от теб, сладка Улпия!
* * *
Вечерята беше шумна и оживена. Двайсетина офицери заемаха канапетата, разположени от двете страни на маси, отрупани с храна и купи с гръцко вино. Робини с къси раирани туники се суетяха неуморно. Още честваха военачалника Аврелиан, изпразваха чаша след чаша. Аврелиан пиеше от готски бокал. Дълъг рог в златен и сребърен обков, гравиран със странни фигури, който идваше от съкровището на крал Книва. Чуваше се много женски смях. Музиканти свиреха на флейти и арфи върху подиум извън триклиниума, но музиката едва се долавяше.
Насред тази врява, без да пие и да яде, Улпия постепенно беше изтрезняла от възторга, който изпитваше целия ден. За момента Аврелиан само я беше погледнал разсеяно и замислено. Малко учудено. В никакъв случай студено, но вече без капчица от онзи плам в очите, който беше блестял в тях през целия ден.
Поглед, без каквото и да било желание в него.
Тя изведнъж се беше почувствала засрамена заради мислите, които се блъскаха в главата й. Смешна, заради голямото си увлечение, заради многото безполезни и трескави мечти.
Клавдия се веселеше безумно с трибун Максим, но бързо разбра причината за сянката, от която лицето на Улпия беше помръкнало. Стана и отиде да се излегне до нея, раздели чаша вино със своята приятелка, погали гърба и бедрата й с възбуждаща длан и я целуна лекичко по слепоочията.
— Не си мисли, че Аврелиан ще дойде при теб. Той никога не тръгва към жена, устремява се само към неприятелите си. Ти трябва да го превземеш. Покажи му, че го искаш, както ножницата очаква сабята. Ти си толкова красива ножница, сладка Улпия. Ще видиш, той няма да се съпротивлява дълго!
Бузите на Улпия почервеняха. Клавдия се засмя много силно, привличайки всеобщото внимание и увеличавайки десеторно смущението на приятелката си. Дори Аврелиан се беше обърнал. Улпия беше запазила разсъдъка си достатъчно трезв, за да забележи, че той погледна сестра си така страстно, както тя никога не беше успяла да го накара да я гледа.
Чуха се шеги, на които Клавдия отвърна с лекота. Улпия отгатна, че й се смеят зад гърба. Те се питаха дали тя ще се осмели. Дали ще постави ръката си върху китката на Аврелиан, молейки, леко усмихната, да й разреши да пие от неговия бокал. Те само това чакаха. Искаха да видят. Искаха тя да достави наслада на очите и въображението им.
Но Улпия не беше Клавдия.
Тя не беше от онези жени, които викат и се смеят гръмогласно. За нея беше непосилно да направи подобно нещо. Тя само си мислеше как да избяга от тази твърде дълга, твърде шумна, твърде унизителна вечеря.
И тогава се случи това.
Трибун Максим се изправи на крака и извика:
— Не! Не пий!
Той сграбчи китката на Аврелиан и покри бокала с дланта си.
— Не пий, военачалник. Има отрова във виното ти.
Клавдия вече беше на крака. Другите също, със зяпнали уста, ококорени очи, гледайки уплашено рога с вино, който Аврелиан държеше.
Двуострият меч се появи ненадейно в ръката на Максим. Юмрукът му стисна косата на един роб – възрастен мъж с рижава брада. Един от онези, които миг преди това пълнеха чашите. Трибунът разкъса туниката му с един удар на острието.
На хилавите гърди на роба висеше малка кожена кесия, стегната с тънка връв. Максим я изскубна, хвърли я на Аврелиан, който развърза връвта и изсипа съдържанието в сребърна гаванка. Фин кафяв прах помътни гланца й.
— Той го направи ловко – каза Максим, – но не достатъчно ловко. Видях го.
Клавдия взе чинийката и я поднесе към ноздрите си. Помириса предпазливо и се усмихна странно. Очите й се плъзнаха по лицата наоколо.
— Възможно ли е някой да не е щастлив от триумфа на военачалник Луций Аврелиан? – попита тя.
Чуха се възражения. Страх изплува в очите.
С един удар с коляно в кръста Максим принуди роба да коленичи и притисна острието на меча си към гърлото му. Пребледнял, Аврелиан попита: