Аврелиан натопи перо в мастилницата и започна да пише. Клавдия се усмихна.
— Помисли за това. Малко любов не би могла да ти навреди – прошепна тя, докосвайки тила му, преди да излезе от стаята.
* * *
Когато нощта напредна и стана по-тъмно, Клавдия се промъкна до леглото на Максим.
Той дремеше и се стресна. Единствената светлина идваше от факлите в двора, които хвърляха слаби отблясъци през прозореца.
Когато тя се наведе над леглото, острие на оръжие убоде гърдите й. Клавдия хвана желязото и прошепна:
— Не. Не така.
— Кой си ти?
Тя потърси ръката на Максим, за да я прокара по лицето си.
— Не можеш ли да ме познаеш само по парфюма ми?
— Клавдия. Ама какво искаш? Случило ли се е нещо? Аврелиан?
Тя потисна тихия си и трептящ смях, като целуна пръстите на Максим.
— Нищо. Само аз съм. Аз, която идвам да ти се отблагодаря, че спаси живота на скъпия ми брат!
Тя се засмя, свали ръката на Максим към врата си, погали с нея върха на гърдите си. Максим се повдигна.
— Клавдия!
— Утре Аврелиан ще обяви, че тези, които са искали да го убият, са готски шпиони.
Максим одобри.
— Защо не?
Клавдия му отне късия двуостър меч, който той още държеше, и притисна леко дланите му към гърдите си.
— Знаеш ли кой е? – попита тя.
— Не мога да бъда сигурен – пошушна Максим с дрезгав глас.
— Но за кого мислиш?
— Като теб. За цезар.
Клавдия пусна ръцете на Максим, оставяйки го да я гали, както му се иска.
— Но не съвсем сам, нали? Били са му нужни офицери тук, около нас.
— Да.
— Познаваш ли ги?
Максим не отговори веднага.
Тя му протегна дланта си да я целуне, докато все по-пъргавите му и уверени пръсти я опипваха. Тя се отпусна за миг – гъвкава и потръпваща.
— Бих могъл да разбера кои – прошепна той накрая.
Тя се отдръпна, свали туниката си и, гола, потърси плътта на Максим. Хвана русата му коса и го остави да претърсва и да докосва тялото й, като си играеше с яростта от дълго сдържаното желание, смееше се на нетърпението му и го отблъскваше леко.
Когато той вече беше в нея, тя го спря.
— Ще бъда твоя, колкото искаш, при две условия.
— Да.
— Ти ще потърсиш онези, които са поискали да отровят моя брат, и ще ги убиеш.
— Да.
Клавдия отгатна усмивката на Максим.
— И ще ми помогнеш да направя Аврелиан Август. Каквото и да ти струва това.
Този път той се засмя.
— Да.
С един тласък той изтръгна от Клавдия стон на блаженство, накара я да се вдигне и да се доближи до него и прошепна, целувайки гърдите й:
— Да, разбира се. Каквото и да ми струва това!
≈ 30 ≈
ПАЛМИРА
Както беше предвидено и както го повеляваше традицията, на 15 юли великият Оденат даде пир по повод сватбата си, който трая четири дни.
Всяка от тези четири сутрини управителят Шара приемаше със същата уморена и педантична учтивост онези, които Всепрославения смяташе за достойни да влязат във величествения му палат и да ядат от храната му.
Всяка вечер, малко по-несигурен и по-скован от сутринта, Шара изпращаше гостите на голямата порта, като караше робите да отворят, удряйки три пъти с тоягата си по плочите на двора.
Тогава гостите минаваха под разкошната свещена покрита галерия, която беше поддържана от осемстотин и двайсет колони. Там ги заговаряха всички възможни познати, жадни да научат новините.
Първо свидливо, въздържайки се като хора, които знаят нещо, но са преситени от празничната умора, те неохотно предоставяха някои детайли. После, когато броят на слушателите около тях нараснеше до задоволителен, потокът от спомени ставаше по-смел. Те разказваха колко разкошни бяха даровете, направени от тях на боговете на великия Оденат. За жертвоприношенията, които ежедневно извършваше самият Всепрославен. После припомняха в подробности разкошното угощение, разнообразието от вина и напитки, красотата на слугините, възхваляваха музиката и танците, блясъка на коприните по канапета и възглавници, смеховете и шегите. Не минаваше и без някои слухове.
Всъщност те разказваха много за най-краткия, но най-важен момент от деня, въпреки че точно от него не виждаха много.
Когато слънцето заставаше в зенита си, се появяваше Зиновия.
Роклята, туниката и воалите й бяха самото великолепие. А лицето й беше още по-великолепно, но и много смущаващо. Безизразно, сурово, в него имаше нещо необуздано, което им напомняше момента, в който като по чудо тя се беше появила край портите на Палмира няколко месеца по-рано, дърпайки бялата камила и носейки кобата със звездата на Ваалшамин в нея.
Всеки ден, по едно и също време на деня, тя идваше и се настаняваше на едно канапе. Канапе, покрито с кожата на пантерата, която тя беше убила ловко и смело.