Оставаше там доста кратко. По-малко от час сигурно. Без да отвори уста нито за да говори, нито за да яде или за да пие. Без да срещне нечий поглед, дори този на великия Оденат.
Гостите споделяха впечатлението, че си имат работа по-скоро със статуя, отколкото с жена от плът и кръв.
През цялото време, докато беше там, разговорите затихваха, а понякога изобщо спираха. Някои много се смущаваха. Единственият, който изглежда се чувстваше добре и може би все по-добре с всеки изминал ден, беше Всепрославения.
Той не спираше да се усмихва леко, някакво едва забележимо блаженство се четеше по лицето и в погледа му. Хрупаше фурми или грозде непринудено и лакомо и изглеждаше още по-внушителен от когато и да било.
После Зиновия ставаше. Отиваше пред Всепрославения, навеждаше се за поклон, който караше дрехите й да шумят подобно на отлитаща птица.
След което тя прекосяваше огромната зала, оставяйки след себе си дълбока тишина, и изчезваше така, както беше дошла.
Несъмнено всички бяха забелязали, че Офала напускаше голямата зала, малко преди Зиновия да влезе там. Както и че бъдещата царица не се държеше с баща си Абдонай по-добре, отколкото с останалите гости. Стана ясно и че след втория ден великият Оденат се беше уморил от разговорите със своя тъст и вече се задоволяваше да отговаря на неговите любезности едносрично.
Накрая всички видяха Всепрославения да приема с уважение и привързаност онзи, когото Рим беше назначил току-що за префект на Палмира и който беше не друг, а Аелий, бившият трибун на кохортата. За някои този нов чин, както и пристигането на легион в града бяха изненада, за други – не. Злите езици припомниха вниманието, с което Хайран отдавна се отнасяше към младия префект. Най-благоразумните уверяваха, че така Рим почиташе Палмира и нейния цар, защото на великия Оденат се полагаше да бъде титуляр, командир на легиона. Това беше още един допълнителен знак за вниманието, което император Валериан проявяваше към Всепрославения, на когото чрез ръцете на префект Аелий подаряваше разкошно ковчеже с бижута, предназначени за младата му съпруга.
Това, което никой не видя, беше силната изненада на префект Аелий, когато остави скъпоценните камъни пред Зиновия. Учудването му беше толкова голямо, че за малко не извика: „Но аз те познавам, виждал съм те!”
Привикнал отдавна да владее чувствата си, той все пак съумя да замълчи и да прикрие лавината от мисли, които изведнъж нахлуха в ума му.
Грешеше ли? Беше ли възможно?
Как да сравниш лице на царица с това на рошава шпионка? Но тази странна красота и тези очи? Той си спомняше дивия поглед и необузданата красота на прашната шпионка, изскачаща от срутените крепостни стени на Дура Еуропос.
Не, нямаше как да се заблуждава. Това не беше толкова отдавна. Нека Юпитер го порази на място, ако бъдещата съпруга на великия Оденат не беше шпионката.
Онази същата, която християнинът, изпечен наскоро пред него в Антиохия, беше отнесъл на собствения му кон!
Усмихвайки се учтиво, Аелий даде възможност на Зиновия да погледне нехайно перлите и редките камъни в императорското ковчеже. Като се върна при Хайран, с когото делеше канапето за хранене, той не издаде нищо от вълнението, което продължи да занимава ума му още доста време.
Как беше възможно това? Оденат отдавна знаеше за кого ще се жени. Никой не би трябвало да бъде по-педантичен от царя на Палмира по отношение на избора си на жената, която поставяше на трона до себе си.
Тогава?
Трябваше да поразсъждава. И за миг не можеше да си помисли, че би могъл да съобщи на Всепрославения, че новата му съпруга не е онази, за която се представя.
Каква беше тайната на този съюз? Тайна, която всички тук до този момент не знаеха. Тайна, която един ден щеше да е по-ценна от злато за император Валериан.
Измама, която щеше да помогне на Хайран и леля му да се отърват от тази съпруга. И която, отгоре на всичко, щеше да подпомогне плановете на Макриан и неговите собствени амбиции. Боговете бяха с тях, нямаше съмнение.
Докато организираше мислите си в стратегия, Аелий остана невъзмутим. Никой не отгатна, най-малко Зиновия, заплахата, която беше съвсем близо до нея и която ставаше все по-конкретна. Най-внимателните сред гостите видяха само, и то доста по-късно, кратък разговор между римлянина и сина на Всепрославения. Те не чуха думите, но отгатнаха нетърпението на префекта.
Хайран, който се заблуди, когато Аелий поиска настоятелно да се срещнат тайно, преди да падне нощта, трепна с мигли, очарован и възбуден.