— Не се превземай! – изръмжа съвсем тихо Аелий. – Моментът не е подходящ. Всички могат да ни видят. Онова, което имам да ти казвам, е важно! Направи така, че леля ти Офала да се присъедини към нас.
Хайран беше скандализиран от грубостта на Аелий, но се съгласи, засегнат и покорен. Гостите едва доловимо се усмихнаха, сигурни че синът на Всепрославения току-що беше грубо отблъснат.
Дори при римляните настроенията и вкусовете можеха да се сменят. Удоволствията, които бяха очаровали един трибун, можеше да отегчават един префект.
На четвъртия ден великият Оденат се появи при своите гости по-весел и по-нервен от обикновено и никой не се учуди на това. Пиха и се смяха малко повече.
Когато Зиновия напусна своята кожа от пантера, за да се поклони пред Всепрославения, той стана усмихнат и щастлив от канапето си за хранене, за да отговори на поздрава й. Взе ръката й и я отведе на такова място в залата, което се виждаше от всички.
Управителят Шара се присъедини към тях, тропайки тежко по земята с голямата си тояга. Той се провикна с ентусиазъм, който беше по-неочакван от думите му:
— Зиновия, дъще на Абдонай, син на Малику, син на Нашум, стани съпруга! Стани царицата на великия Оденат, нашия Всепрославен син на Вабалат, син на Назор, сенатор на Рим и цар на Палмира. Зиновия, стани великата любима царица на Палмира!
Чуха се викове на одобрение, които Оденат усмири с едно смръщване на вежди. После, с долавящо се в гласа му щастие, той застана срещу Зиновия, стисна ръцете й в своите и извика много силно:
— Ти си! Зиновия, дъще на Палмира, ти си моя съпруга!
Отново имаше възторжени викове и смехове. Настана такова объркване, че когато питаха по-късно гостите как изглеждаше в онзи момент лицето на Зиновия, никой не можа да отговори.
Наистина, те си спомниха как Всепрославения беше отвел своята нова съпруга извън залата. Припомняха си как великият Оденат вървеше като младеж, независимо от тежестта на златните и сребърни бродерии, които превръщаха туниката и панталона му в броня. Не бяха забравили и шегите, които бяха подети под властта на опиянението от пиршеството, веднага щом младоженците се скриха.
Но за лицето на Зиновия, съпругата на Оденат и любима царица на Палмира, не, те не си спомняха нищо.
* * *
Той, Оденат, беше видял това лице, докато влизаха в брачната стая, където тази, която едва му беше станала съпруга, щеше най-накрая да му принадлежи напълно.
Целият му опит на мъж, ловец, воин, цар и дори римски сенатор потвърждаваше, че онова, което виждаше, наистина беше най-красивото и най-съвършеното лице на царица, за което можеше да се мечтае. Но това не беше лицето на млада жена, която щеше да стане негова съпруга под тежестта на плътта и удоволствието му.
Той беше пил много, макар и доста по-малко от предните дни. Виното по-скоро изостряше интуицията му, отколкото я потискаше. И именно интуицията, да, тя му казваше, че както всичко случващо се от първия ден на влизането на Зиновия в неговия палат, тази сватбена нощ нямаше да бъде като останалите.
Но той се постара да не показва с нищо мислите си. Накара слугините да го съблекат и измият, което малко засили възбудата и нетърпението му. Изплакна си устата, облече дълга туника от великолепен лен, избродирана с бикове и коне в един и същ цвят. Докосна с ръка меките чаршафи и накрая отпрати всички.
В другия край на стаята, която гледаше към басейните и саксиите с червени цветя, се отвори врата. Влезе Зиновия, а след нея момиче – слугиня или неясно какво. Без съмнение ненужно присъствие, помисли Всепрославения леко раздразнен. Беше прекалено изящно облечена за слугиня, впрочем, а и лицето й му беше смътно познато.
Но Оденат забеляза най-вече, че Зиновия не се беше преоблякла. Той си помисли, че това е каприз. За миг повярва, че съпругата му ще прояви някаква неочаквана прищявка. Кой знае, някаква измислица, някаква ново откритие, свързано с брачните игри, за които той мечтаеше от месеци. Ето защо той посрещна Зиновия нежно и погледна слугинята.
— Трябва ли тя да остане?
Зиновия постави закрилящо ръка върху китката на момичето.
— Да – каза спокойно. – Името й е Дина, Всепрославени, и остава с теб.
Оденат помисли, че не е чул добре, смръщи вежди и попита:
— Какво искаш да кажеш?
— Дина е момичето, което ти самият си избрал у баща й в Емеса. Не си ли спомняш?
Да, сега той си спомняше. Търговец евреин, много полезен, и момиче, много младо и много невинно. Което още беше такова, по-хубаво, отколкото го помнеше дори. Макар че в този момент то го гледаше с блестящи от страх очи.
— И какво от това?
— Ти си я избрал за конкубина, Всепрославени. Защото се е понравила на очите ти и си я пожелал. И защото си се надявал с нея да увеличиш удоволствието, което ще изпиташ със съпругата си.