Земното масло* сътворяваше истински ад под небето.
[* Нефт, петрол. – Б.р.]
* * *
Още два пъти катапултите изхвърлиха делви. Още два пъти земното масло, объркано със сяра, сол и взривоопасна смес избухна, предизвиквайки огромен хаос.
За миг пламъците погълнаха дунавските води. Извиваха се във вихър, нападаха връзките, свързващи саловете, краката на конете, дървото на лъковете и копията. Лепкави и изгладнели, те се вкопчваха в плътта на мъжете, поглъщайки наметалата и кожата на шлемовете, стрелите или колчаните и дори дръжките на широките саби. Нищо не им се изплъзваше. Огънят се пръскаше, подскачаше като полудял вятър от една грива на друга, от едно лице на друго, от един сал на друг. Гърлата крещяха от болка. Конете ритаха, изправяха се на задните си крака, като че искаха да отлетят в дима и саждите.
Стипчиво зловоние достигна до склоновете край реката. Старият декурион и легионерите му излязоха от ямите си и покриха носовете и устите си. Бяха изумени от това, което техните катапулти бяха направили. Аврелиан се опитваше да успокои коня си на няколко лакътя над тях. Животното въртеше глава, риеше с крак и цвилеше до смърт – сякаш имаше треска.
На завоя на Дунав сега всичко гореше. Пламъците лакомо поглъщаха саловете. Безсилните сарматски воини, които не можеха да избягат, горяха също толкова лесно, колкото и фитилът на свещта. Полуделите от ужас коне и хора скачаха във водата. Човешки глави, приличащи на факли, се показаха на повърхността на реката. Разпадналата се плът беше ужасяваща гледка. Конете потъваха с отворени уста, вдишвайки пламъците.
Връзките, които удържаха дърветата, поддадоха. Дънерите се изтърколиха, натрошавайки крайници, пробивайки гърди и кореми, разкъсвайки всичко, в което все още имаше живот. Реката надолу по течението вече беше осеяна с трупове. Безформени парчета плът догаряха сред разпилените малки огньове, които течението влачеше. Нагоре по реката все още невредимите салове също бяха хванати в клопка. Хората напразно режеха връзките, които съединяваха една конструкция от дънери с друга, напразно натискаха кормилата си – Дунав беше по-силен от тях. И ги караше точно в ада от земно масло – наказанието, което римските богове бяха оставили в ръката на трибун Аврелиан. Но те бяха сармати – варвари, родени, за да се подиграват с боговете и да презират самата смърт.
Аврелиан ги видя да скачат на обезумелите си коне и да се хвърлят в реката. Наблюдаваше как стрелците затягаха скъпоценните си лъкове напряко през гърдите и се потапяха без колебание във водата.
Десетки от тях, всмукани от водовъртежа, който ги увличаше още по-лесно заради тежестта на оръжията, шлемовете и железните им ризници, потънаха на няколко лакътя от него. Премятайки ги през глава, течението ги изсипа малко по-нататък, сред пламъците и купчините пукащи греди.
Но други, в прилив на нечувана сила, успяха да се задържат на повърхността на водата. Стрелци се хванаха за дънерите, носещи се встрани от огъня, и с яростно усилие се изплъзнаха от притеглянето на течението. Хващайки юздите или опашката на някой докоснал ги кон, те продължиха да плуват объркано, приближавайки най-после римския бряг.
През вонящия пушек, който лекият ветрец гонеше към него, старият декурион ги беше видял. Той се обърна към Аврелиан, за да му ги покаже, но срещна хладния поглед на младия трибун.
— Великолепна работа, декурионе. Иди да се скриеш с хората си. Сега е мой ред да действам – извика Аврелиан.
Конят му се изправи на задните си крака, преди да се втурне към горното течение на реката. С отривиста заповед Аврелиан измъкна от вцепенението все още смаяните велити*. Младите войници побързаха да преобразуват карето.
[* Най-младите войници, на възраст между 17 и 20 години, въоръжени с кожени шлемове, леки кръгли щитове, мечове и метални копия. Те били, без каквато и да е броня и в повечето случаи служели за пушечно месо, преди да започне същинският бой на тежките пехоти. – Б.р.]
Аврелиан отново размаха двуострия си меч. Чу се повторения вече пет пъти зов на тръбата на кохортата, която се появи в покрайнината на гората. Щитовете се равниха, очертавайки дълга пурпурна преграда, пред която застанаха центурионите.
Максим на свой ред изтегли двуострия си меч. Протегна острието му към Аврелиан, който с вик изстреля коня си към варварите.
Трийсетте манипули се хвърлиха в съвършен ред след него, крещейки с все сила: „Рим! Рим! Рим!”
* * *
Онова, което оставаше да се направи, за да се победят сарматите, беше почти като детска игра.
Натежали от водата, която шуртеше от ризниците им, запушваше ножниците и стягаше кожените нагръдници, и конниците, и конете представляваха лесни мишени. След дълъг галоп, Аврелиан връхлетя върху група, чиито коне отказваха да заемат бойна стойка.