Обръщайки се настрани, той се изплъзна от безредно вдигнатите копия. Мечът му прескачаше от гърло на гърло. Стоманата сечеше плътта, както малко по-рано огънят от земно масло се плъзгаше от лице на лице. Струи кръв оцапаха тревата, миг по-късно рухнаха и първите сарматски трупове.
Зад гърба му кохортата изкрещя отново:
— Рим! Рим!
Войници и офицери разбраха, че техният трибун им беше казал истината: тази вечер те ще пият сирмиумско вино. Боговете бяха решили да унищожат варварите.
С опънати нерви, замаяни от зловонието на горящата плът и битум, те се нахвърлиха върху изтощените оцелели, които стъпваха на брега. Докато войниците приковаваха в калта стрелците, преди те дори да успеят да опънат лъковете си, тежките римски копия се стовариха върху хълбоците на конете, които току-що бяха победили Дунав. При всеки удар слабият дървен нит, който придържаше желязото към дървото, поддаваше. Копието се прегъваше като люлееща се букая, която принуждаваше врага да спре насред хаоса на единоборството.
При все това те бяха изумени, когато един от воините, които бяха паднали под конете си, се изправи и без да се поколебае, изтръгна острието, което преминаваше през бедрото му. Болката изтръгна от него толкова ясен, толкова остър вик, че привлече погледа на Аврелиан. Залитайки на раздрания си крак, сарматът се обърна с лице към него – със сабя в едната ръка, а с другата хвърляйки шлема си, чийто изкривен предпазител за носа нараняваше бузата му.
Тогава Аврелиан видя нещо невероятно. Лице на жена. Очи, уста, кожа на жена! Сарматът беше жена! Максим, който беше на няколко крачки зад него, се провикна:
— Трибуне! Отляво!
Един сармат се беше възползвал от неговата мимолетна разсеяност и го нападаше с тежкото копие с остър бронзов връх, протегнато над гривата на коня му. Аврелиан отново разпозна женско лице, пристегнато в желязната качулка. Лицето беше красиво, въпреки гневната гримаса, която притваряше устата му.
Аврелиан отби копието над рамото, инстинктивно отпускайки меча си. След това пришпори коня си с рязко движение на коляното. С усилие, което я накара дрезгаво да изръмжи, ранената жена воин зад него стовари с всички сили сабята си, в стремежа си да му отреже крака. Задницата на коня обаче я блъсна и мечът й се изплъзна. Издавайки приглушен звук, острието прониза коня на Аврелиан. Той усети как животното потръпва между бедрата му. Поемайки си въздух на пресекулки, то започна отчаяно да хвърля къчове. Копитата му повдигнаха сарматката и гърдите й се разцепиха, издавайки звук като от счупване на дърво.
Задушеният от болка кон падна до животното на сарматката, която беше готова за нова атака. Аврелиан се прехвърли над шията на коня, преди да го заклещи цвилещата купчина от животни. Претъркулвайки се, той се изправи навреме, за да види как мечът на Максим отсича китките на вече изправилата се сарматката, която се мъчеше да размаха копието си.
Аврелиан измъкна сабята от вътрешностите на умиращия си кон с гняв, който беше замъглил съзнанието му. Вече не си даваше сметка за опасността. Със сключени върху дългата дръжка на сабята ръце, крещейки името на Рим при всеки удар, той се хвърли напред в мелето, съсичайки мъже и жени. И продължи да сече, докато не остана нито един прав варварин.
* * *
На свечеряване, когато слънцето червенееше над още вонящите пушеци, воините пиеха на големи глътки сирмиумско вино. С почернели от сажди лица и толкова обезумели, все едно излизаха от кладенците на ада, те поливаха втвърдените си от кръв туники с нектара на победата, дразнейки с върховно удоволствие раните и изтощените си мускули.
По брега на реката и по полята се беше утаила кръв, която Дунав нямаше да погълне изцяло. От време на време труповете, натрупани от битката на смрадливи купчини, се свличаха върху тази лепкава маса и се прекатурваха в реката. Течението ги отнасяше, въртейки ги уморено.
Аврелиан сложи ръка на тила на Максим. Синьото на ирисите на очите му беше единственото чисто място на лицето му.
— Приятелю – разсмя се той дрезгаво. – Днес ти ме спаси от жените.
Те се засмяха весело. В погледите им все още се четеше известно учудване: много от умрелите от ударите им сармати бяха жени. Жени, които бяха победили земното масло и Дунав. Жени, които пробождаха съперника право в гърдите с копия, тежащи по 4-5 ливри*! Как беше възможно това? Жени воини? Жени, които се бият наравно с мъжете? Да не би боговете и здравият разум да бяха изоставили варварите. Това беше единственото обяснение на този абсурд!