[* 1 ливра се равнява на 500 грама. – Б.р.]
Наистина, това малко разваляше вкуса на победата. Придаваше му странна горчивина – като на нещо смущаващо, за което беше по-добре да не се мисли.
Максим стисна с необичайно вълнение ръката на Аврелиан.
— Не, Аврелиан. Аз съм ти задължен. Ние всички тук сме ти задължени.
Той беше казал това на висок глас. Всички около тях се съгласиха с шумни възгласи. Следвайки примера на стария декурион, отговарящ за катапултите, мъжете размахаха калаени манерки и чашки.
— Слава на Аврелиан! Слава на нашия трибун!
— Рим ти е задължен! – повтори Максим. – Без твоя капан, Дунав щеше да влачи нашата кръв и нашите трупове тази вечер. А утре сарматите щяха да оскверняват и разграбват Сингидунум! За по-малко от месец те щяха да са пред портите на Рим.
Аврелиан вдигна чашата си.
— Пия за този комплимент, Максим. Но той е прекален. Забравяш, че ако ние не ги бяхме спрели, Лаберий и III легион „Гемина” щяха да го направят.
Устните на легионерите се свиха в иронична усмивка. Един невръстен центурион с издрани бузи и пламнало лице стана внезапно, разливайки вино по рамото на Максим, и каза:
— Не, трибуне! Максим е прав. Какво, мислиш, би могъл да спре Лаберий без теб? Мушици? Не е сигурно. Жени? От това, което видяхме днес, можеш да си абсолютно сигурен, че не!
Чуха се смехове. Аврелиан се поколеба дали да смъмри центуриона. Като се изключи явното му желание да го поласкае, младият офицер беше абсолютно прав. Но в същото време грешеше, като критикуваше толкова открито един префект на легион.
Все по-възбуден, центурионът продължаваше да крещи:
— Твоята ръка, само твоята ръка, трибуне, съсече днес четирийсет и осем сармати – жени и мъже! Можеш да ми вярваш – ние с декурион Руфий ги преброихме! Четирийсет и осем, трибуне. За един ден и само за една битка!
Чуха се викове „Ура”. Максим скочи върху някакви сандъци, вдигна ръце над русата си глава и се обърна към цялата кохорта:
— Синове на Рим! Днес Аврелиан стана най-великия сред нас. Рим скоро ще го научи, дори понякога да чува трудно. Но нас той ще чуе. Стани, кохорта!
Аврелиан така и не разбра как хората бяха разпространили думите на акламацията си. Обаче триста уста закрещяха като една:
„Хиляда, хиляда, хиляда обезглавихме.
Но само един стана победител!
Хиляда, хиляда обезглавихме,
хиляда, хиляда чаши вино изпихме,
но никой не би могъл да изпие толкова вино,
колкото кръв проля Аврелиан!”
≈ 4 ≈
ОАЗИСЪТ ДИНГИР-ДУСАГ
Новината беше обиколила пустинните пътеки. От керван на керван, тя беше стигнала до Ефрат, беше се разпространила из кервансараите на Шаракс, партския Воложезиад и римския Емеса. Тринайсетата годишнина от паметния ден, в който Ваалшамин направи на Абдонай, син на Малику, син на Нашум, от племето маазин, нечуван дотогава двоен подарък – оазис и дъщеря – Зиновия, и двамата родени от звезда, щеше да бъде отпразнуван с непознат до този момент блясък.
Наистина, след онази паметна нощ вече нищо не беше същото в пустинята Турук ал-Лааб. Когато след дългото ходене по парещата повърхност на платото човек откриеше изумителното езеро, скътано сред скалите, беше абсолютно убеден, че това, което вижда пред себе си, е олицетворение на божествената красота.
Тъй като нивото му никога не намаляваше, за няколко сезона около него се появи разкошна палмова плантация. Тревата по брега беше мека като агнешка вълна. Сред палмите, от напукания от солта пясък, извираше необикновеното зелено на тръстиките, смокините и наровете. Животните инстинктивно намираха пътя до оазиса. Птиците идваха да снасят тук, хищниците да пият вода, а през пролетта никнеха цветя, които никой не беше садил. Керван след керван, това кътче от природата събираше възхищението на всички, които минаваха през него.
Дингир-Дусаг!
Небесната целувка! Така на древния арамейски език беше наречена тази част от рая. Никой не знаеше чия уста първа бе прошепнала въпросните две думи. Едно име, една истина – Абдонай смяташе, че са дали на оазиса възможно най-подходящото наименование.
През тези тринайсет години водата, пратена от Ваалшамин, не само зарадва очите и утоли жаждата. Тя изля върху бащата на Зиновия богатство и уважение. Много бързо натоварените с продукти от Персия и от целия източен свят кервани свикнаха да спират за почивка в оазиса. Срещу такса, която през най-горещия период от лятото можеше да достигне до една четирийсета от стойността на товара, Абдонай разрешаваше на преминаващите да поят камилите си.