Срещу допълнителна такса воините метув осигуряваха на керванджиите закрила от набезите на сарацините. След време Абдонай вече предлагаше воините да съпровождат дългите върволици стоки към Палмира и Емеса в едната посока и до Ефрат или до пристанищата по Еритрейско море* – в другата. Най-накрая успя да купи във Воложезиад скъп товар и стотина камили, за да го пренесе. Като пристигна в Палмира, го препродаде четири пъти по-скъпо. Този удар беше първата капка злато, която привлече и следващите.
[* Червено море. – Б.пр.]
Оттогава, макар преминаващите кервани все още да можеха да пият вода в оазиса Дингир-Дусаг, воините метув вече пазеха единствено стоката на Абдонай. Така, достигайки до местоназначението си по-безопасно и по-бързо от тези на конкурентите, неговите кервани бяха истинско щастие за търговците.
С всяка изминала зима могъществото на Абдонай се утвърждаваше все повече и повече. От Ефрат до финикийските пристанища на Рим, всички се страхуваха от него, но го и уважаваха. Търговците на едро свикнаха с него и с любовта му към пазарлъка. За по-малко от десет години, заради богатството си, той стана главатар на голямото племе маазин, вярващо във Ваалшамин, което изграждаше в Палмира храмове от тухли и камъни.
Днес повече от всякога Абдонай не се съмняваше, че благодетелната ръка на Ваалшамин подпомагаше и неговата, и съдбата на дъщеря му Зиновия. Бляновете му го отнасяха надалече. Толкова далече, че той не можеше да ги сподели с никого.
Затова, без да се замисля, но имайки едно на ум, той изпразни крините със злато, за да отдаде на своя бог малко от великолепието, с което беше дарен.
* * *
В продължение на цяла луна, на кратки преходи, за да не се повреди месото, двеста агънца бяха изпратени към оазиса. Дванайсет камили, натоварени с плодове и зеленчуци, закупени от палмирските градини, придружиха други двайсетина, които пренасяха купища египетско жито. Чували с тамян пристигнаха от Шаракс. Постелките за палатки, делвите с вино и мед, подправките, килимите, огромните кошници с дървени въглища, както и цялата планина от табли, стомни, чашки и съдове от мед и сребро се трупаха два дни край разседа, далече от Дингир-Дусаг, за да не развалят гледката там.
Изневиделица, на гърбовете на мулета или в каручки, се появиха множество слугини и роби – мъже и жени. От северните градове Сухнех и Таибех пристигнаха и жени специалистки по гримиране, танцьорки, магьосници и шивачки.
Бивакът се разпростря на повече от половин милиарий. Улички криволичеха между палатките. Скоро те започнаха да гъмжат от мъже, които докарваха и издигаха навесите за гощавката, колеха добитъка и приготвяха месото. Жените стриваха житото, месеха брашното, палеха пещите, в които трябваше да се опекат хилядите медени пити с плодово сладко. Младите момичета търкаляха и издигаха с нежните си пръсти пирамиди от фурми и пълнени смокини, ечемичени питки със семки от нар, кубчета от сладък мед с шамфъстък и бадеми, палачинки с козе сирене, ароматизирани с портокалов цвят.
Сутринта на петия ден нови кервани се появиха по пътеките. Това бяха гостите.
Когато влязоха в бивака, робите и слугините се втурнаха към тях, носейки медни легени, пълни догоре с вода от езерото. Тя беше бистра като от планински поток. Те можеха да плискат с нея лицата си до насита.
След това, под сянката на балдахините им поднесоха китайски чай, подправен с мента. Настаниха ги във вече разпънати палатки и не се налагаше да си правят свой бивак. Дори онези, които очакваха голям разкош, не можаха да скрият смайването си.
Абдонай и голямото му семейство, съпровождани от триста воини метув, се появиха едва на другия ден. Мъжете яздеха красиви финикийски коне. Бяха облечени с шалвари и туники, пристегнати с широки кожени колани, както бе модерно в Палмира, а извитите остриета на кинжалите им бяха пъхнати в копринени калъфи.
Жените пътуваха в плетени кабинки, завързани върху едногърби камили. Техните рокли от партска коприна – сурова или обработена, изящно избродирани по краищата, очертаваха прелестите на телата им. Тюрбани, чиито плетеници бяха толкова трудно изпълними, че изработката им беше тайна, пристягаше косите им. Сребърните и кораловите плочки на диадемите им искряха в синхрон с блестящите от черния молив очи. По гърдите, кръста и ръцете им звънтяха повече пръстени, гривни, гердани и коланчета, отколкото някой можеше да преброи.
Единствената жена, която не можеше да се види, беше Зиновия. Всички отгатнаха, че завесите в зелено и пурпурно на една от кабинките, кротко олюляваща се от движенията на камилата, криеха скъпоценната дъщеря на Абдонай.