— И моят баща иска това? Да се потя в палатката ден и нощ? Без да мога да излизам?
В гласа на Зиновия се долавяше силна неприязън, а очите й горяха. Едва се бяха настанили в бивака, а новината вече се беше разнесла. Жертвоприношението в чест на Ваалшамин, с което трябваше да започне рожденият ден, беше предвидено едва за по-следващия ден.
На двама астролози – един грък и един евреин, беше поръчано да посочат точно часа, съответстващ на падането на звездата преди тринайсет години. Двамата мъже, и единият, и другият еднакво вещи, не бяха успели да уеднаквят мненията си. Гъркът уверяваше, че жертвоприношението трябва да започне във втория час на следващата нощ. Според евреина звездата беше ударила земята на Турук ал-Лааб в седмия час на по-следващия ден.
След дълго колебание Абдонай прие мнението на еврейския астролог. Това отлагаше празника с един ден, но така мракът и студът нямаше да попречат на бляскавото събитие.
— Ти знаеш също толкова добре, колкото и аз, какво иска той – отвърна Ашему с уморена въздишка. – Никой не бива да те докосва с поглед, преди определения от астролозите час. Това е.
— Да се чуди човек защо ли! Дори моят баща едва ли знае. Като го попитам, той ме поглежда тъжно и въздиша. Чудесен отговор! Пък и не говори небивалици. Тези глупаци астролозите нищо не разбират. И аз мога да гледам звездите по цяла нощ и да разправям какво ли не. Това никак не е трудно. Накрая става все същото – баща ми решава, както му е угодно.
Зиновия се въртеше около Ашему, съскайки през зъби проклятия. Без да се обижда, дойката египтянка продължаваше да подрежда някакъв сандък.
Зиновия дръпна воала от главата си и сребърните и роговите гребенчета се разхвърчаха във всички посоки. Гъстата й буйна коса, чиито тъмни къдрици хвърляха странни златисти отблясъци, скри зачервените й от гнева бузи, което правеше кожата й да изглежда още по-матова. Колкото и да се мръщеше, устните й си оставаха все така изящно изрисувани, като на статуя. Те вече бяха досущ като на жена, прекалено съвършени за девойка. Това правеше лицето й смущаващо красиво, понякога дори плашещо.
— Да не би той да си въобразява, че ще остана затворена тук. Човек може да си помисли, че той се е родил заедно със звездата на Ваалшамин, честна дума!
Упреците и караниците между бащата и дъщерята бяха станали твърде чести от последната зима насам. Ашему, която носеше отговорност за дъщерята на Абдонай от първия миг след раждането й, все по-често имаше усещането, че държи юздите на див кон. Или че вече нищо не държи всъщност. Тя се изправи уморено.
— Успокой се! Празникът ще мине както трябва. И ти ще се подчиниш на баща си. Поне за да не се сърди пак на мен.
Тя сочеше с пръст Зиновия. Жест, който трябваше да изразява авторитет, а всъщност издаваше само слабост. Или нежна обич. Това, и нищо друго. Тя толкова се беше привързала към дъщерята на Абдонай, все едно беше нейно собствено дете и възможността да бъде строга със Зиновия не бе сред чудесата, които Ваалшамин беше сътворил при раждането й.
Зиновия й се усмихна.
Ашему предпочете да се залови отново с подреждането и да не коментира повече.
— Добре – промърмори през зъби Зиновия, отпускайки се на постелята си. – Ще направим както обикновено. Ще се престорим, че се подчиняваме и всички ще бъдат доволни.
Ашему се задоволи с една гримаса.
Всъщност и Абдонай не беше много по-облагодетелстван от останалите. Зиновия отдавна намираше начин да „нагоди“ заповедите на баща си към собствените си желания и предпочитания. Крясъците и заплахите нищо не променяха. Днес, когато Зиновия беше във възрастта, в която с всеки изминал ден бъдещата жена надвиваше детското тяло, това беше по-явно от всякога.
Беше само на тринайсет години, а изглеждаше два или три пъти по-голяма! С добре оформено и стройно тяло, издръжливо и силно като на младо животно. Високите скули, напомнящи за лицата на чужденките от Азия, и тази уста на жена, каквато тя щеше да стане съвсем скоро!
О, да, Ашему разбираше много добре на какво се дължеше нетърпението на Зиновия. Раздразнителността, дългите мълчания, треперещата уста! Рожденият ден нямаше нищо общо!
Причината беше една и носеше името Шаваад.
Шаваад – нейният спасител. Шаваад, елкезаитът, който я беше извадил от водата преди тринайсет години. Красивият Шаваад с нежна кожа и високомерни орлови очи, с изящни устни и ръце, който на осемнайсет години вече имаше поведение на мъдрец от пустинята.
Ето защо Ашему не се учуди, когато следващата нощ се събуди от шумолене на туника край себе си. Тя сдържа дъха си, притвори очи и успя да различи фигурата на Зиновия, която буташе извънредно предпазливо входната преграда на палатката. Трябваше да й се скара и да й забрани да излиза по това време, но не помръдна и не каза нищо. Напротив, помоли се от цялото си сърце на своите египетски богове и на Ваалшамин, ако той благоволеше да я чуе. Да накарат Зиновия да бъде благоразумна и тиха. Да направят така, че никой от воините метув да не я открие в тъмното, да не извика и да не предизвика скандал!