Помоли се, хапейки устни, сдържайки сълзите си и преглъщайки горчивината си. Защото тя знаеше. Знаеше защо това нощно бягство беше много по-важно, отколкото Зиновия можеше да си представи.
* * *
Зиновия се промъкваше между палатките и, за щастие, имаше благоразумието и търпението да не тича. Луната изгряваше, а воините метув имаха остро зрение.
Бивакът на елкезаитите беше изграден встрани, точно от южната страна на оазиса. Извънредно строгите правила на тяхната религия им забраняваха не само да се приближават до празничните смехове и веселби, но и да дишат кухненските миризми от тях! Не биваше да си мечтае, че ще открие там Шаваад. При все това, макар че не се бяха виждали две зими, тя знаеше къде я чака той.
Ако…
Ако елкезаитите бяха отговорили на поканата на баща й, независимо от суровите си закони.
Ако Шаваад беше с тях.
Ако също като нея нямаше търпение.
Ако изтеклите две години бяха също толкова безкрайни за него, както и за нея.
Ако умираше от желание да види лицето й, да чуе гласа й, да долови уханието й, просто да бъде близо до нея, потръпвайки от докосването на ръцете им.
Ако мечтаеше за нея толкова силно, че нощите му да се превърнат във втори живот, изтъкан от сънища, желания и въображение. Също толкова реален, колкото и истинският живот.
Ако беше намерил начин да излезе от палатката си въпреки ужасяващия надзор на баща си.
Ако, преди всичко, той не беше станал прекалено голям елкезаит!
Ако…
Толкова много „ако”, които се трупаха в гърдите й като камъни.
Без да отвори уста, Зиновия започна да моли настоятелно Ваалшамин да й помогне. „О, най-могъщ от най-могъщите, ти, който пожела да ме има, дори да не си неговият бог, направи така, че Шаваад да е там заради мен!”
Скоро щеше да узнае. Беше стигнала до последните палатки на бивака, без нито един воин метув да обяви тревога. Оставаше й да премине през ивица песъчлива земя, преди да се вмъкне сред зелената корона на оазиса. Стиснала с ръце краищата на роклята си, тя по-скоро летеше над земята, отколкото тичаше, и след миг изчезна сред клоните на наровете.
Никакъв вик. Никой не я беше засякъл.
Малко по-късно тя клекна в подножието на разклонена палма. Редица от големи стръмни скали издигаше стена, която докосваше езерото. Това беше едно тихо и усамотено място, където водата се плискаше, когато духаше северният вятър.
Двамата с Шаваад бяха прекарвали там по цели дни, когато бяха още деца и можеха лесно да се измъкват от надзора на възрастните. Там Шаваад се беше подигравал скришом на елкезаитите, а Зиновия се беше правила, че спи с глава на гърдите му.
Тяхното място.
Тази нощ то беше празно.
Луната се отразяваше в гладката повърхност на езерото и хвърляше сатенен отблясък по палмовите листа. Беше светло като бял ден.
Шаваад го нямаше. Шаваад не беше дошъл.
Всичките „ако”, които водеха към Шаваад, бяха само мираж в Турук ал-Лааб.
Дингир-Дусаг не владееше всички магии, а Ваалшамин не изпълняваше всичките желания на Зиновия!
Може би, без да си дава сметка, тя изстена от болка. Един камък се размърда. Бяла буца, приличаща на грамада от сол, се отдели от останалите скали и прие очертанията на мъж, чиято тога се вееше като ангелски криле.
Зиновия си помисли, че не можеше да бъде другояче, че е било лудост да се съмнява. Тя прошепна:
— Шаваад!
* * *
Прегърнати, притиснати един до друг, замаяни от вълнение. Слели дъха и безкрайната нежност на своя любовен плам. Най-после, най-после заедно! Стояха неподвижни като заобикалящите ги скали, а сърцата им биеха учестено.
После Шаваад отпусна ръцете си. Направи крачка назад, но ръката на Зиновия продължи да държи туниката му. Тя прошепна блажено:
— Сигурна бях, че ще бъдеш тук.
Той беше още по-красив, отколкото го помнеше. Носът му беше по-изящен, устата по-плътна и по-волева. По-сериозна също. И очите му, толкова черни, че не можеше да се различи зеницата от ириса! Опънатата кожа на скулите му, станала матова от блясъка на луната, изглеждаше създадена само за да бъде целувана и галена. Това вече беше лице на мъж.
Тя прехапа устни, за да укроти вълнението си. Отдръпвайки се, пристъпи напред към брега на езерото, за да може и той на свой ред да си даде сметка, че и тя вече не беше онази, която беше оставил преди две години.