Зиновия долови тежестта на погледа му върху раменете и лицето си, върху стройното си тяло, което роклята не успяваше да прикрие. Падащата върху очите му сянка обаче й попречи да види неговата изненада.
Внезапно в бивака се чу шум от гласове, някой викаше. Тя обърна глава, наостри слух. Дали Ашему не е открила празната й постеля?
Не. Тишината отново се настани под звездите. Зиновия усети, че е станало студено. Желанието да бъде в прегръдките на Шаваад я завладя като пристъп на силен глад. Но той беше клекнал в подножието на скалите. Тя седна до него, без да продума. Докосна предпазливо ръката му. Той не се отдръпна. Но и не показа, че ласката й го е развълнувала. Нито прояви желание да сплете пръстите си с нейните.
Тя попита с глас, който й се щеше да бъде по-уверен:
— Смяташ ли, че съм променена?
Стори й се, че той не я чу. След като помълча известно време, от което Зиновия се беше вцепенила, Шаваад продума с половин уста:
— Малко.
Странна, неочаквана болка скова гърдите й и тя промълви против волята си:
— Малко. Това ли е всичко?
Стомахът й се сви от разочарованието. Сълзите, внезапни като юмручен удар, я задушиха. Гордостта я накара да ги размаже с цялата сила на гнева си. Гласът й, тих и язвителен, трепна като тетива на лък:
— Напротив, много неща се промениха! Вече се отнасят към мен като към истинска принцеса. Когато живеем в нашата каменна къща в Палмира, хората ми се кланят, дори старците. Те ме наричат „Божествената от Дингир-Дусаг”.
Шаваад не само че не изглеждаше впечатлен от гнева или от думите й, но и се усмихна леко. Ужасяваща усмивка, подобна на мълчанието му. Надменна, хладна.
Той за кого я вземаше? За някакво момиченце? Да, без съмнение. Точно това си мислеше той за нея. Че тя все още беше едновремешното хлапе!
Унижението изгори гърдите й като димяща сяра. Защо беше дошъл до тук тогава? Нямаше ли очи да види и глава да разбере? Не беше ли вече Шаваад?
Тя стана, усмихвайки се свирепо. Пръстите й сграбчиха най-горната закопчалка на туниката и дръпнаха плата.
— Луната осветява достатъчно. Гледай и ще видиш какво се е променило.
Шаваад се изправи рязко на крака, сякаш беше ухапан от змия.
— Да не си полудяла?
Той се хвърли към нея. Ръцете му стиснаха китките й. Бялото на очите му блестеше повече от звездите. Устата му се притвори като пясъчна роза. Той трепереше. Тя разбра, че той бе играл игра, бе се опитвал да мами и беше загубил.
Гневът я напусна също толкова внезапно, колкото я беше обзел. Тя се сгуши в него засмяна. Устните й търсеха през грапавия плат на тогата голата кожа на Шаваад.
След миг той не устоя. Прие я обратно до себе си. Тя долови странно стенание в гърдите му. Тихо ръмжене, като на каракал*. Притисна се още повече към дългото му, слабо тяло, за да може всяка частица от нея да усети топлината му. Както когато човек влиза в затоплената от слънцето вода. Без да мисли за нищо, освен че мечтаеше за тази прегръдка от край време. И че това най-после се случваше. Изпитваше толкова приятна, толкова естествена нежност, че можеше да се слее с тялото на Шаваад.
[* Каракал – бозайник от сем. Котки, обитава Африка, Средна Азия и Европа. – Б.пр.]
Той я сграбчи грубо за раменете. И я отблъсна.
Гледаха се така, сякаш двете години раздяла никога не ги бе имало. Сякаш още от раждането на Зиновия никога не бяха спирали да се разбират – въпреки всичко, въпреки боговете и безкрайните разстояния в пустинята.
Те стояха един срещу друг, треперещи от вълнение. Лек полъх на вятъра ги раздели за секунда и те осъзнаха ужасено, че само едно движение можеше да ги отнесе към непознато и опасно удоволствие.
Зиновия разбра, че трябва да развали магията, и опита да се пошегува:
— Хайде, не се страхувай. Много добре знаеш, че няма да го направя. Няма да се съблека съвсем гола!
Тя хвана ръката на Шаваад, която още притискаше рамото й. Докосна я с устните си и без да я пусне, седна отново, като го накара да се настани пак до нея.
След миг тишина тя съобщи по-спокойно:
— Ашему казва, че моят баща скоро ще ми определи съпруг.
Шаваад присви очи. Сякаш дробовете му се изпразниха от всичкия въздух, който носеха в себе си, в една мъчителна въздишка.
По-късно, през дългите нощи, когато сънят отказваше да дойде, Зиновия щеше да си мисли отново за този техен миг. Този миг тишина, който сякаш продължи безкрайно. Шаваад не отговаряше, но ръката му продължаваше да стои в нейната, стискайки я толкова силно, че спря кръвта й. Накрая, с очи, които отразяваха лунния блясък, той заяви сухо: