— Тя умира!
Акушерката я изгледа свирепо.
— Разтърси я! Тя не трябва да си отива. Има още работа, иначе няма да успея да издърпам детето.
В полупритворените очи на момичето се четеше празнота. Гърдите и коремът й блестяха от потта. Ашему долепи тъмната си буза до нейната и започна да шепне нежни и окуражаващи думи.
— Какви ги вършиш, египтянке? – изкрещя старата акушерка. – Сега не е моментът за нежности!
Тя заби рязко ноктите на коравите си пръсти във врата на младата съпруга. Зад гърба й жените замлъкнаха.
Жената дете дойде на себе си. Тя сграбчи ръката на старицата с разширени от ужас очи.
— Не се отпускай – изръмжа акушерката и намали натиска върху врата й. – Не се опитвай да се отървеш от болката като заспиш, защото ще умреш.
* * *
Огънят осветяваше чалмите на мъжете. Те бяха с наведени глави. Никой не искаше да прочетат страха по лицето му.
Само Абдонай стоеше изправен, с поглед, насочен далеч над разседа на Турук ал-Лааб, където над нощното море трептяха звездите. Щеше да е срамота да сведе глава. Неговата съпруга крещеше там, под палатката.
Виковете отслабнаха за миг и веднага започнаха отново – по-тихи, по-дрезгави. Приличаха на стенанията на изкормена газела. Бяха толкова ужасяващи, че прерязваха телата на мъжете като острие на кама.
Думите на акушерката не спираха да се въртят в главата на Абдонай от сутринта. Беззъбата старица ги беше произнесла преди три или четири сезона, когато той беше обявил желанието си със съпругата си да дадат живот на син.
— Изборът си е твой, Абдонай! – беше просъскала тя.
— Момичетата не са като камилите. Жена ти е прекалено млада, за да те дари с потомство. Бедрата й са прекалено тесни. Много малко успяват да родят на нейната възраст. Но изборът си е твой.
Абдонай откри сърцето си на Ваалшамин. Душата му се преизпълни със страхопочитанието, което беше нормално да изпитва към своя бог, и той прошепна:
— О, най-могъщ от най-могъщите! Властелине на земята и на прадедите на моите прадеди, погледни този, който ти служи от момента, в който е поел първата си глътка въздух…
Думите застинаха на устните му, преди да довърши молитвата си: никога досега не беше виждал онова, което забеляза в нощното небе. Ръката му инстинктивно хвана извитата дръжка на кинжала и част от него се приплъзна извън ножницата. Зад палатките конете се раздвижиха. Над скалата, която стърчеше над бивака, отекна призив. Абдонай учуден възкликна тихо:
— Една звезда се движи! Гледайте! Една звезда се движи!
Мъжете вдигнаха глави към него, но не разбираха какво им говори. Конете цвилеха на пресекулки, сякаш присъединявайки се към стенанията на младата съпруга. Абдонай посочи с пръст на север, към хилядите блестящи звезди, и повтори припряно:
— Гледайте, тя се откъсва от небето! Ваалшамин откъсна една звезда от небето!
Тогава те я видяха.
Това не беше звезда, а шлейф от светлина. Бял, малко по-голям от буболечка. Той се издължи пред погледите им и стана голям колкото птица. После пак се промени. Изящен и нежен се вееше като платно под напора на вятъра. Ставаше все по-голям. Толкова бързо! Те видяха как се превръща в огнен език, после в опашка на побеснял кон.
На юг от бивака камилите започнаха да издават ужасни звуци. Първо някои, после всички заедно, така както се случваше понякога, когато бяха много изплашени. Дрезгавият им ропот отекна в скалите. Вече никой не чуваше виковете на младата съпруга. Старците, жените и децата излязоха тичешком от палатките и погледнаха към небето. Горящата звезда летеше все по-бързо. Пламъкът ставаше все по-дълъг, по-червен и по-златист. Майките викаха децата. По-големите, разтревожени, се хващаха за туниките им, а най-малките се смееха и пляскаха с ръце, удивени от небесното чудо.
Абдонай не изпускаше от очи пламъка, който раздираше небето. Ужасен глас прошепна на ухото му:
— Тя идва към нас, Абдонай! Ваалшамин изпраща звездата право към нас!
В палатката жените бяха чули виковете и голямата врява навън. Любопитството им надделя. Те не можаха да се сдържат, излязоха и изоставиха младата съпруга в ръцете на акушерката и на Ашему.
А тя вече не крещеше. Конвулсиите все още разтърсваха тялото й, но изсъхналите й устни не пропускаха вече никакви стенания. Един безпомощен товар тежеше сега върху гърдите на Ашему.
— Глупачка! – промърмори през изпочупените си зъби старицата. – Отиде си.
Тя отвори устата на младото момиче, доближи бузата си за няколко секунди, преди да притисне пак дланта си върху издутия корем. След това се обърна към Ашему и изръмжа:
— Безполезно е да се мориш да я подпираш. Тя няма повече да ни помогне.