Докато Ашему полагаше младата съпруга върху покритите с парчета плат килими, жените се върнаха под палатката тичешком и крещейки в един глас с разкривени от изумление лица:
— Една звезда се откъсна от небето!
— Идва към нас! Право към нас!
— Това не е звезда, това е голям огън!
Старицата се изправи и попита:
— Какви ги разправяте?
Една жена отговори:
— Това е небесният огън на последния ден! Ваалшамин ще ни съди!
Друга вдигна ръце към небето и изкрещя:
— Това е денят на Страшния съд! Ваалшамин пристига на огнената си колесница!
Ашему посочи съпругата на земята:
— А тя? Искате да я изоставите? Съпругата на Абдонай?
Една от жените извика с обляно в сълзи лице:
— Всички ще умрем! Защо трябва да се ражда дете?
Останалите вече се разбягваха. Старицата заплаши:
— Не бягайте! Дано попаднете в ръцете на Сатаната, страхливки!
Входната завеса на палатката падна отново, заглушавайки думите й. Акушерката се поколеба. Ашему се запита дали и тя ще избяга. Навън всичко живо, което имаше уста, крещеше и ревеше.
Старицата въздъхна. Огледа съпругата със злобна физиономия, показвайки розовия си език над голите венци. После се наведе, коленичи и постави главата си върху опънатия корем на родилката. Ашему сдържа дъха си. Без да я поглежда, акушерката заяви:
— Детето е живо.
Тя отвърза една кожена кесийка от подплатата на колана си. В дланта й се появи малко ножче. Под светлината на лампите проблесна дълго лъскания метал. Акушерката заповяда:
— Донеси кърпите и топла вода.
Ашему се разтрепери.
— Нали няма да…?
— Побързай! Вече е мъртва. Или скоро ще бъде. Искаш да видиш как коремът й ще загние ли?
* * *
Навън един човек спря да вика. После още един. И още един.
Дори децата млъкнаха.
Останаха само дрезгавите стенания на камилите и цвиленето на полуделите от ужас коне.
Горящата звезда се движеше все по-бързо. Нарастваше, заприличвайки на глава на хищник, направена от злато и кръв, която реве из небето. Огнената й опашка се разширяваше и скъсяваше. Тя осветяваше нощта толкова добре, че можеха да се различат отлично лицата, палатките и сенките им. Виждаха се дори цепнатините по скалите. Воините метув от охраната бяха извадили своите нимши* от ножниците. Извитите остриета увиснаха безсилни в ръцете им.
[* Леко изкривен марокански меч с малка дървена дръжка. – Б.пр.]
Огнената паст бе зинала точно срещу тях. Никой вече не се съмняваше каква е волята на Ваалшамин.
На някои им се стори, че чуват как някаква гигантска уста си поема въздух. Задъханото дишане на смъртта, която се спуска над пустинята. Мнозина паднаха на колене, умолявайки Ваалшамин да бъде снизходителен. Други вече бяха легнали по корем, забили лица в земята. Името на Ваалшамин се носеше навсякъде из въздуха. Ваалшамин! Ваалшамин! Ваалшамин: най-всемогъщият бог във вселената.
Абдонай се осмели да погледне към палатката, където детето му може би вече се бе родило. Момче ли беше, или момиче? Никога нямаше да разбере. Нямаше сила, която можеше да го заведе до там. Огненият хищник се движеше прекалено бързо. Носеше се право към тях и вече не се виждаше червеникавата му опашка, а само яркият светъл отблясък, който осветяваше всичко.
Абдонай последва примера на хората около него. Падна на колене, разкайвайки се за греховете си.
* * *
Острието вече беше разрязало плътта, когато светлината от звездата премина през рогозките на палатката.
И Ашему, също както всички онези отвън, несъзнателно бе започнала да шепне името на Ваалшамин, макар че той не беше нейният бог. Тя не можеше да мисли за нищо друго, освен за онова, което виждаше. За окървавените ръце на старицата, които разтваряха корема на младата съпруга, разделяйки го надве като нар. Треперещите пръсти отместваха вътрешностите. И отдолу, сред блестящата тъмна кръв, се показаха клепачите, устата и носа на новороденото. То мърдаше. Съвсем леко. Ръка, малко по-голяма от бакла, се вдигна, размърда се, като че се мъчеше да хване въздуха.
Навън вече не се чуваха викове. Имаше само някакво жужене като от шепот, което караше кожата да настръхне. Акушерката се изправи, олюлявайки се, и се отправи към входа на палатката, мърморейки нещо, което Ашему не разбра. И тя избяга.
Самата Ашему не можеше да помръдне. Светлината в палатката бе толкова силна, като че беше ден и на небето светеха двайсет слънца. Смъртта беше обезобразила красивото лице на младата съпруга. Устните й се бяха изкривили в гримаса, каквато никой приживе не бе я виждал да прави. В отворения й корем обаче малкото същество мърдаше все повече.