Едва тогава Ашему разбра, че ставаше нещо наистина необикновено. Колелото на времето спря. Тя сложи ръцете си в утробата на младата съпруга и извади оттам новороденото. Пъпната връв задържаше детето към мъртвата му майка и без да се замисли, без да потърси ножчето, което старицата беше изпуснала, Ашему заби зъби в лепкавата плът. Преряза я също както лъвицата прегризва гърлото на плячката си. Тежкото и живо бебе увисна в ръцете й.
Ашему обърна детето с главата надолу, разтърси го рязко и се затича навън, по посока на молитвите и прошенията към Ваалшамин.
Новороденото изплака за първи път в живота си, когато Ашему усети под краката си студената земя отвън. Тя притисна детето към гърдите си. Неясен шум проряза небето.
Тя разбра, че жените бяха казали истината. Всички щяха да умрат.
Светлината изчезна.
Настана мрак. По-зловещ от нощната тъмнина. Нечовешката врява спря и се възцари тишина.
Безкрайна и пълна тъмнина. Безкрайна и пълна тишина. Тогава земята се разтресе.
Разклати се и затрепери толкова силно, че Ашему падна на колене. Тя мислеше само как да защити току-що роденото дете. Съжаляваше, че не може да го накара да влезе в собствената й утроба.
Междувременно в отново възцарилата се над бивака тишина се чу неговият плач. Кроткият и спокоен плач на новородено. Сега свикналите й с тъмнината очи различиха небето и звездите по него. Някои вече се изправяха, изразявайки шумно радостта си и с изпълнено с надежда сърце.
Вдигна се огромен облак от пясък, камъни и воняща земя. Връхлетя ги непоносим вятър, който носеше тонове прах, която ги шибаше по гърбовете и главите и проникваше в носовете и устата им при всяко вдишване. Погребваше ги живи, насред пустошта.
Ашему се сви със сгушеното до гърдите си бебе, изгубена в облака, на края на света.
* * *
След доста време воините метув се изправиха на билото над бивака. Закривайки уста като по време на пустинна буря, те съумяваха да си поемат въздух, без да гълтат прахта, която се стелеше във въздуха, разнасяйки ужасяваща миризма на гнило. Беше съвършено тъмно и те вече не виждаха огньовете на бивака. Започнаха да викат, за да дадат знак, че са живи.
Долу само камилите реагираха. Шумът от експлозията още бучеше в ушите на всички, а зловонието предизвикваше гадене.
После и Абдонай, подобно на всички останали, долови плача на дете. Беше сигурен, че е неговото.
Чу и виковете на воините метув, но дори не се опита да им отговори. Край него всичко живо мърмореше и плюеше. Той завърза тюрбана си през устата и се заклатушка сред облака прах. Слепешката се приближи до мястото, откъдето идваше бебешкия рев. С протегнати напред ръце, опипвайки и мърморейки, той се препъваше в изправящите се хора. Изведнъж плачът се чу съвсем близо, отдясно. Пръстите му докоснаха широк гръб. Едро и яко женско тяло, свито на земята, над виковете на новороденото.
— Ашему!
Дойката трепереше като стръкче трева. Тя изстена от ужас и се възпротиви, когато той се опита да я изправи.
— Ашему! Аз съм, Абдонай!
Тя протегна ръка в тъмното и докосна покритите с пепел бузи на Абдонай.
— Сигурен ли си? – попита тя с жален глас. – Сигурен ли си? Не си ли някой дявол?
— Не говори глупости! Аз съм Абдонай!
— Какво друго може да смърди толкова силно, освен дъхът на дявола?
— Аз съм Абдонай. Не можеш ли да познаеш гласа ми? Изправи се и ми дай моя син.
Той я дръпна за ръката. Тя го отблъсна енергично.
— Да не си полудяла? – възмути се Абдонай, опитвайки се да вземе бебето, което мърдаше до гърдите на египтянката. – Дай ми моя син!
— Не, почакай! – изстена Ашему.
Абдонай я сграбчи за раменете. Двамата започнаха да се борят абсолютно безсмислено, докато египтянката, плюейки и кашляйки, успя да прошепне:
— Абдонай, моля те! Не го карай да диша този прахоляк. Това ще го убие…
Тя беше права. Тюрбанът му се беше свлякъл от устата и той вече дишаше трудно. Изплю на земята вонящата кал, която беше напълнила устата му. Докато се забулваше отново, попита:
— Момче или момиче?
Без да отговори, Ашему пъхна бебето под роклята си на топло, до голата кожа. Тя идваше на себе си. Страхът я напускаше, оставяйки такава болка в крайниците, сякаш я бяха били. Тя си избърса лицето с опакото на ръкава и измърмори:
— Ако мислиш, че съм имала време да погледна…
— Син е, сигурен съм. Само един син може да бъде достатъчно силен, за да се роди в подобна нощ.
Навсякъде около тях всичко живо ръмжеше и плюеше. Хората се викаха един друг, докосваха се. Разпознаваха се с облекчение, раздвоени между радостта от това, че са живи, и тревогата от притискащата ги, задушаваща и воняща пепел.