— Да не стоим тук – заповяда Абдонай. – Ела да скрием детето!
* * *
Когато влязоха в палатката, на светлината на лампите, които не бяха угаснали, те приличаха на бледи статуи от прах. Ашему издърпа мъничкото бебе изпод роклята си, за да избърше все още изцапаните с кръвта на неговата майка слабини и те откриха с изумление не син, а дъщеря.
— О! – каза Абдонай.
Не особено доволен, той видя как Ашему най-после изми бебето с останалата хладка вода.
Дъщеря!
Ваалшамин кара звезда да падне върху кервана му и го дарява с дъщеря!
Дали Ваалшамин не искаше да накара всички да повярват, че Абдонай превозва дяволи в самарите на своите камили?
Той видя проснатото върху килимите тяло. Беше готов да попита раздразнено дали съпругата му не спи. Дали тя беше разбрала, че от небето върху главите им бе паднала звезда!
Златистото озарение на косата й осветяваше черната сянка на корема, а устата й бе изкривена и зейнала като очите, които никога вече нямаше да прогледнат. И той разбра.
Докато повиваше с мек плат новороденото зад гърба му, Ашему измърмори:
— Тя много се измъчи. Това можеше да се предвиди. Старицата направи необходимото. Като се изключи фактът, че ако всички ще умрем заради звездата, не си заслужаваше.
Абдонай направи гневен жест:
— Никой няма да умре. Пепелта ще слегне. Ще има малко повече прах в пустинята, това е всичко.
— Тогава защо се разнася такава воня? Кой ти каза, че дяволите няма да излязат от земята, където падна звездата?
— Не приказвай глупости, египтянко! – подсмихна се Абдонай. – Вярваш ли, че Ваалшамин ще запали звезда в небето, за да забавлява дяволите?
Когато завесата на палатката се спусна зад него, Ашему повдигна кръглата и топла глава на бебето до устните си и прошепна:
— Горкото ми момиче. Какво ли знае баща ти за намеренията на своя Ваалшамин?
≈ 2 ≈
ПУСТИНЯТА ТУРУК АЛ-ЛААБ
На разсъмване те разбраха какво се беше случило.
Докато над пустинята се развиделяваше, на по-малко от хиляда стъпки от бивака, воините метув откриха кратера. Звездата беше разсякла отвесната скала като чук и беше нагорещила камъните. Тя беше потънала в жълто-червеникавата пръст, издълбавайки обширна песъчлива яма. Езици от черен прах бяха набраздили склоновете.
Воините метув, които бяха по-смели от керванджиите, слязоха в кратера. Ентусиазирани от перспективата да открият там изчезналата звезда, те претърсиха алчно прахта и пясъка на дъното на конуса.
Изведнъж един от тях извика ужасено. Нещо сякаш всмукваше краката, прасците и бедрата му. Той потъваше в пясъка така бързо, все едно някакво животно го теглеше от вътрешността на кратера. Преди някой да успее да му помогне, друг воин, точно до него, се загуби до раменете в пясъка за секунди. Всички видяха изумените му и умоляващи очи. Пясъкът достигна до тила му. изкачи се на вълнички до устните му. После го погълна плавно.
Другият воин метув, останал без дъх и с отворена от изумление уста, изгреба смъртоносната прах около себе си. Крещейки проклятия, мъжете развързаха тюрбаните си. Дългите ленти син плат покриха нещастника в мига, в който пясъчна вълна го погълна.
Край Абдонай един мъж каза с безизразен глас:
— Ваалшамин разкопа пясъците на демона!
Абдонай стисна юмруци. Без да продума, той гледаше как воините метув се втурват навън от ямата, където пясъкът все още леко се набраздяваше.
Защо Ваалшамин се ожесточаваше? Да му даде дъщеря и да покрие семейството, палатките, камилите му с воняща пепел не беше ли достатъчно?
Достигналите до ръба на ямата воини метув спряха. Нечия ръка сграбчи Абдонай и му показа дъното на пясъчния конус.
Там, където току-що бяха изчезнали хората, започваше да расте сянка. Пепелта и пясъкът се смесваха в нещо като кал. Кално петно, приличащо на черна кръв върху парче плат.
Всички бяха отправили взор натам. Някои вече бяха сложили ръце на дръжките на кинжалите си. Космите на тила и ръцете им настръхваха. Помислиха си, че това, което виждат, е появата на зловонната лига на някой дявол, който дъвче другарите им, и че съвсем скоро ще видят лицето му.
После върху повърхността на калта се появи син отблясък. Подвижно блещукане. Отблясък от небето.
Всички помислиха едно и също. Но то беше толкова невероятно, че никой не успя да го изрече на глас.
Блещукането по калта се разшири. То потрепери така, както младо животно се отърсва след дълъг сън. После проблесна, отхапвайки от пясъка, заливайки го със своя блясък. Протегна се отново. Беше станало още по-ярко и се плъзгаше между камъчетата, разтваряйки прахта, поглъщайки вдлъбнатините и бабуните.