Вече не нямаше грешка. Наистина беше това! Абдонай заби нокти в най-близкото рамо и изкрещя:
— Вода! Това е вода! Ваалшамин ни изпрати вода!
Вода.
Тук, в сърцето на великата пустиня Турук ал-Лааб. Тук, където пръстта побеляваше от солта като костите на труп.
Където небето овъгляваше насекомите. Където човек издържаше върху спечената кора на земята без вода само два дни и две нощи, преди да рухне.
Вода.
Независимо от това, че пясъкът я пиеше, тя вече създаваше на дъното на ямата локва, широка двайсет или трийсет стъпки.
Децата танцуваха и имитираха с ръка зигзагообразните движения на мухите, които я докосваха. Жените се кискаха, прикривайки уста. Старците плачеха от радост. Цялото племе на Абдонай беше там: корави хора, които, без да обръщат внимание на слънцето, седяха на ръба на ямата, която пред очите им се превръщаше в оазис. Устните шепнеха и пееха. Сърцата се радваха, всички се смееха и възхваляваха.
— Вода! Вода. Благословен да бъде Ваалшамин!
Когато слънцето достигна зенита си, повече от половината яма беше пълна с вода, която никой още не се бе осмелил да докосне.
На някои места по-наклонените стени на ямата се бяха срутили. Цяло парче дори беше изчезнало, пропускайки водата да стигне до отвесната скала, издигаща се над бивака. Това вече не беше локва, а малко езеро, което продължаваше да се увеличава, придобивайки удължената форма на цвета на хибискуса – тъмен, син и прозрачен.
За пръв път, докато слънцето грееше с всичка сила, се усещаше свежестта на водата – влагата се издигаше във въздуха и галеше лицата. Децата вече бяха изключително възбудени. Наложи се да им забранят да цапат живителната течност.
Тогава Абдонай се сети за дъщеря си. Той скочи внезапно и се обърна към Ашему. Грабна детето от ръцете й, вдигна го над главата си като луд.
— Божият дар! – изкрещя той. – Божият дар!
Околните го погледнаха слисани.
— Ваалшамин ми го изпрати. Той ми изпраща вода и ми изпраща моята дъщеря. Тя се роди, когато падна звездата. Тя отвори корема на майка си, както звездата отвори корема на земята!
Старците смръщиха вежди, мърморейки не особено убедени. Жените поклатиха глави и се подсмихнаха. Всички си мислеха, че всъщност водата беше най-хубавият и най-ценен божи дар. Нали това беше най-сладкото нещо от живота, на което им предстоеше да се радват.
Но Абдонай продължи да танцува на ръба на ямата с новородената си дъщеря над главата. Смееше се с цяло гърло. Смехът му отекна в скалите и те го върнаха с нечуван до този момент звук. По-късно някои бяха готови да се закълнат, че тогава бяха чули смеха на самия Ваалшамин. После всички видяха как сандалът на Абдонай се подхлъзна в пясъка и станаха свидетели как той се прекатури към дъното на ямата. Платът, с който беше повито бебето, се разтвори. Всички извикаха, когато мъничкото детско телце полетя над водата. Малко розово тяло, приличащо на камък от плът, което се въртеше, като че беше безтегловно или сякаш искаше да се превърне в птица. Само след секунди обаче то се заби във водната повърхност като стрела, изведнъж. Удари се в нея, оставяйки трептящи пръстени. И изчезна.
Абдонай се беше изтърколил до долния край на склона. Той също падна във водата и потъна. След малко, оплетен в наметалото и шалварите си, се показа на повърхността и с отчаяни усилия заплува към брега. Плюваше, пъхтеше, ужасен от усещането, че пясъкът се изплъзва изпод краката му. Махаше с ръце и пляскаше по повърхността на езерото, но от това вълнение затъваше все повече.
Няколко мъже се изтърколиха към него и започнаха да мятат колани или тюрбани. В настаналото голямо объркване никой не забеляза невръстното момче в подножието на отвесната скала, което сваляше бялата си туника. Никой не видя и как то се потопи във водата и се гмурна пъргаво като риба. В следващия миг се показа в средата на малкото езеро, в момента, в който издърпваха Абдонай на брега. Плуваше с лекота. Гъстата му коса блестеше, цепейки повърхността на водата. С дясната ръка то подпираше дъщерята на Абдонай, държейки я до бузата си. Бебето беше спокойно и не проявяваше признаци на каквото и да било притеснение. То дори хвана къдриците на своя спасител, сякаш искаше да го погали. Настана странна тишина. Жените прехапаха устни.
Момчето заплува към Абдонай. Стъпи на пясъка, притискайки бебето към гърдите си. Силуетът му подвеждаше. Беше високо и силно за възрастта си, но със сигурност нямаше повече от пет-шест години. Сложи с неохота бебето в треперещите ръце на Абдонай, който го вдигна предпазливо.
— Нали видяхте: тя влезе във водата и не се удави. Това, което казах, е вярно: тя е избрана от Ваалшамин!