Там, долу, ударите изведнъж зачестиха и станаха още по-силни.
Мъглата се стелеше по реката на толкова гъсти талази, че светлината едва преминаваше през тях. Полята и горичките по склоновете на южния речен бряг като че не съществуваха. Там беше скрита кохортата. Не се виждаха и варварите, и необятната мочурлива гора, покриваща стотици милиарии на другия дунавски бряг.
Но мъглата не можеше да ги скрие и Аврелиан ги усещаше. Хиляда мъже с къси бради и жестоки очи. Хиляда мъже, които в този момент сигурно стягаха ремъците на броните си, покривалата на конете си, наместваха ножниците на сабите, чиито дълги и гъвкави остриета не се чупеха от ударите на двуострите мечове. Хиляда воини, прекалено горди, за да носят щитове. И готови да посрещнат без страх гнева на реката.
Варвари, които боготворят демоните и смъртта и които много искат да изколят римските народи, да опустошат земите и да осквернят боговете им!
Хиляда! Докато той разполагаше само с триста легионери от кохортата си, за да ги спре! По-голямата част от легиона „Аджитрикс” все още беше на една нощ и един ден път.
Триста човека, които щяха да умрат днес, ако той сгрешеше.
А с тях щеше да умре и той. На двайсет и осем години!
Той отново се заслуша в ударите на брадвата.
Този път бяха равномерни. Това не можеше да е шум, създаван от мъже, които работят бързешком.
— Може да нападнат тази вечер, преди да мръкне – прошепна пак Максим. – Те действат така. Все още си мислят, че се боим да се бием през нощта.
— Най-добре би било да не успеят да довършат саловете, които са загубили, преди утрешния ден – измърмори старият декурион. – Тогава подкрепленията ще имат време да дойдат от Сингидунум*.
[*Днешен Белград. – Б.пр.]
Аврелиан ги прониза с поглед, който малцина се осмеляваха да срещнат. Очите му бяха небесносини, студени като водата на замръзнал поток. Очи, които одухотворяваха лицето му и омекотяваха иначе твърде обикновените черти, които сякаш са били издялани набързо.
— Не – каза той. – Сарматите ни се подиграват. Те ще преплават, щом мъглата се вдигне.
Мъжете в рова го изгледаха учудено.
— Тези удари с брадва са за заблуда. Щом мъглата се вдигне, ще открием, че вече са в реката и ще бъде твърде късно.
С жест, който му беше станал навик, центурион Максим повдигна дългата си руса коса. Ръцете му бяха изящни като на жена, но дясното му слепоочие и ухо бяха разкъсани от двоен ръб с подути краища.
— Как можеш да си сигурен?
Тонът на Максим изразяваше учудване и уважение, а не съмнение. Аврелиан се усмихна, но тази усмивка не можа да смекчи изражението на лицето му.
— Знам го.
Декурионът стана и отметна мократа си пелерина, като че хвърляше умората зад гърба си.
— Ние сме готови, трибуне. Трябва ни не повече от час, за да затоплим делвите…
— Тогава започвайте веднага – заповяда Аврелиан.
Старият войник се поколеба. Той посочи кожите, които покриваха трите кръгли делви.
— Не трябва варварите да ни водят за носа. Ако делвите се стоплят прекалено, ще се счупят, щом въжето се разхлаби.
Аврелиан се изсмя, докато надяваше шлема си.
— Не се бой, декурионе. Сарматите нямат търпение да ни нарежат на парчета.
* * *
Аврелиан срита коня си с пети и го подкара през мъглата.
Нечистокръвното животно от Иберия беше издръжливо и не се стряскаше от шума по време на битка. Тъпчейки безцеремонно наскоро отрязаните клони, с треперещи ноздри, то тръгна напред между редиците войници. Макар че мъглата тук беше също толкова гъста, колкото и над водата, манипулите се появяваха една след друга – редица от десетима, после още една, в която войниците са пак така старателно подредени в права линия.
Както обикновено, Максим беше свършил отлична работа. Вълчи глави с топчета от червен мрамор вместо очи прикриваха шлемовете. Върховете на тежките копия блестяха в мъртвешки бледата светлина. Кожата на щитовете беше намазана с топена свинска мас, за да се плъзга по тях острието на галските мечове. Нито една туника не беше кална, нито една стоманена халка не липсваше по ризниците. Дебели овчи кожи покриваха краката и прасците, за да ги предпазят от върховете на стрелите, които щяха да осеят земята при ръкопашния бой.
Елегантно, внимателно придържайки с ръка юздите, Аврелиан накара коня си да затанцува пред войниците. Леденият ветрец раздвижи бледолилавата лента, която препасваше бронята му, и премина през плата на панталона, който носеше под орнаментираната кожа, с която бяха покрити бедрата му. Чу се твърдият му като камък глас: