Выбрать главу

Прокураторът беше с шлем и броня, носеше твърде широка за него военна униформа и не помръдваше в колесницата, която не беше напускал, откакто бяха влезли в християнската вила. Непреклонното му лице изразяваше неудържимо презрение.

— Твърде късно, Димитриос. Твърде късно. Днес не е утре и ръцете ти са празни.

— Не бъди несправедлив, прокураторе! Липсват само петдесет хиляди динара. Останалото, всичко останало, го дадох на твоите счетоводители. Четиристотин и петдесет хиляди. В емески монети, където има най-много злато. Ти го знаеш…

— Четиристотин и петдесет, Димитриос, не петстотин.

— За толкова малко време! Къде да ги намеря за толкова малко време? Кълна се пред моя Бог. Поискай допълнително три дни на императора…

Под покритата галерия, опасваща просторната градина, осеяна с басейни и цитрусови горички, чиито плодове ухаеха божествено, се чуха викове. Легионерите събираха там обитателите на дома – млади и стари, господари и слуги, роби и свободни римляни. Не мина без няколко удара с копия. Чуваха се пронизителни женски викове. Настана блъсканица. Аелий за малко не заповяда на войниците от ескорта си да отидат да помогнат на легионерите на прокуратора. Но един мъж се отдели от групата, сам, отстранявайки онези, които се опитваха да го задържат, както и римляните, които се мъчеха да го хванат. Той пристъпи десетина крачки напред и изчака легионерите да го обкръжат.

Аелий го позна. Макриан, който от височината на колесницата въздъхна удовлетворено, също.

— Най-после, ето го! Много добре знаех, че той още е при теб, Димитриос!

Димитриос се беше обърнал. Лицето му беше мъртвешки бледо. Той впери очи в мъжа, който легионерите бутаха към тях.

В галерията започнаха да викат:

— Симон! Симон! Господ да те пази!

Макриан намигна доволно на Аелий и удари с крайчеца на камшика си ръката на Димитриос, за да го накара да погледне към него.

— За какво ще ти послужат тези три дни? – попита той любопитно.

Ужасът отново отстъпи място на надеждата по лицето на Димитриос.

— Моите кораби, прокураторе! Цяла флота, шест двупалубни кораба. Те идват от Александрия и ще влязат в пристанището на Антиохия.

Макриан повдигна вежди. Устните му се свиха в нерешителна гримаса. Той осъзна, че Аелий го гледа и се подсмихна:

— Нашият Август е прав, префекте. Тези типове винаги са по-богати, отколкото си си мислел.

Димитриос също беше усетил колебанието на Макриан. Той заговори по-твърдо, връщайки си увереността на търговец, който се занимава с трудна сделка, и сграбчи колелата на колесницата на Макриан.

— Товарът им струва повече от петдесет хиляди динара. Масло, платове, вино и жито. Цялата ми флота ще бъде твоя, управителю Макриан. Три дни са нищо. Ти ще бъдеш богат.

Димитриос се обърна към Аелий и добави:

— Ти също, префекте. Разбира се…

Може би точно това накара Макриан да реши. Малките му хлътнали очи блеснаха. Той не обичаше да дели.

— Твърде късно, Димитриос. Твоите кораби трябваше да акостират днес. Ако някога изобщо пристигнат в Антиохия.

Той посочи с дръжката на камшика си пленника, който приближаваше. Легионерите го задържаха с копие, мушнато под вързаните към тялото му лакти, принуждавайки го да се наведе.

— Кладата е в двора ти от доста време. Този ще изгори на нея.

Както го беше предвидил Аелий, Димитриос падна на колене, но не успя да се помоли.

— Не! Не, епископе! Стани! Не на колене, не пред него!

Симон, наведен, залитащ, борещ се с легионерите, повдигаше глава с изкривена от ярост уста.

— Не богохулствай, Димитриос! Не забравяй, че ние коленичим само пред Него!

Димитриос се изправи, потръпващ, с насълзени очи.

— Симон, те ще те изгорят.

— Такава е Божията воля, Димитриос. Той ме доведе до тук за това дело. Умолявам те. Ти си нашият епископ. Недей да коленичиш пред римляните. Никога!

Димитриос смотолеви една молитва. Другият продължи да говори по-спокойно:

— Не проявявай слабост. Не отстъпвай повече. Ние не дължим нищо на римляните, още по-малко живота си.

Димитриос понечи да се приближи към него. Камшикът на Макриан изплющя сръчно и разкъса тогата на епископа.

— Стига, Димитриос. Не очаквай нищо от мен. Отведете го с другите.

Когато декурионът сграбчи Димитриос, като по-скоро го подкрепяше, отколкото го блъскаше, Аелий долови усмивката и облекчението, което се изписа по лицето на Симон. Независимо от брадата и косите, заради които приличаше на луд, погледът му беше ведър. Напълно удовлетворен и спокоен. В него нямаше никакъв страх и дори изглеждаше разумен.

Аелий каза по-скоро на себе си, отколкото на Макриан: