— Максим…
— Благодари на твоите богове, августейши. Ти едва си провъзгласен и империята вече се разпада! О да, те те подкрепят…
— Млъкни, префект! Млъкни, тук си в храм.
Думите на Аврелиан отекнаха толкова силно, че жриците подскочиха. Разтревожени, още изтощени от церемонията, те обърнаха към тях уплашени лица.
— Ти вече не знаеш какво приказваш! – каза още Аврелиан.
Техните погледи се срещнаха толкова грубо, колкото никога не бяха се противопоставяли. Максим не отстъпи. Напротив, неговите устни се извиха в презрителна гримаса, която той не можа да овладее.
— Страхувам се, че грешиш, Август. Думите не изпреварват мисълта ми. Нито делата.
С жеста, който използваше, когато нанасяше удари със сабята си, Аврелиан сграбчи ръката му. Натискайки с цялата си тежест, с пръсти, стиснали тила му, той избута Максим до жертвеника, блъсна го към златния диск и изръмжа:
— Почувствай как пари Непобедимият Бог Слънце! Почувствай го поне веднъж!
Като отскочи от метала, Максим се завъртя около себе си. Изви се и опита да сграбчи китките на Аврелиан. Обаче новият Август го прегърна, стисна го до гърдите си, като едновременно с това го притисна към диска.
— Знам какво мислиш от дни – прошепна той съвсем близо до ухото на Максим. – Ти ме мразиш, защото не оплаквам Клавдия, защото не се вайкам като теб всяка нощ, без да мога да заспя. Но ти не разбираш нищо, защото твоето сърце е затворено за боговете. Ти не виждаш тяхното дело. Клавдия трябваше да умре – тя вече не подпомагаше моята съдба, а я петнеше. Митра и Непобедимият Бог Слънце ме отърваха от нейното бреме. Те ме освободиха от миналото, за да не тегне нищо върху блясъка на Аврелиан Август. Моята майка ми показа пътя и се оттегли. Пулиний ме поддържаше до провъзгласяването и трябваше и той да се оттегли. Не го ли беше обявил самият той пред теб? Клавдия също си отиде. Трябваше! О, Максим! Нима не разбираш?
Максим спря да се бори, затвори очи. Златото на диска още блестеше от слънцето, истина беше. То трептеше от задъханото им дишане, изгаряше бузата и бедрата му.
— Ти полудяваш също като Улпия, Аврелиан. Клавдия ти желаеше само доброто. Тя искаше да бъдеш велик и могъщ. Тя живееше само заради своята любов към теб, а ти дори не я остави да види лавровия венец на челото ти.
— Не трябваше. Нейният поглед щеше да го омърси! Ти го знаеш по-добре от когото и да било.
Максим опита да се освободи, но Аврелиан го задържа още по-грубо.
— Ти полудяваш, августейши – скръцна със зъби той.
— Тя носеше греха, Максим! Забрави ли? Тя искаше само властта, тя искаше да ме измести. Боговете я наказаха, както трябваше да направят.
— Улпия я уби, не те. Твоята съпруга. Твоята луда съпруга.
— Ти не можеш да видиш могъществото на боговете. Улпия изпълни онова, което й беше писано.
— Тогава какво ми е писано на мен, Аврелиан Август? И аз ли ще умра, за да може бремето на миналото да не тежи върху твоя лавров венец?
— Не, Максим! Не! Ти си мой приятел. Открай време. Ти трябва да ме подкрепяш, както ме подкрепят боговете.
Максим се подсмихна.
— Подкрепят те, изправяйки палмирската царица срещу теб? Тя отказва да сключи мир. Нейните войници опожаряват римските храмове и настъпват към Египет. Онова, което ти искаше да избегнеш открай време, идва, Аврелиан. В деня, в който ти ставаш август, империята се разпада в твоите ръце.
— Не! Точно обратното е.
Този път гласът на Аврелиан беше спокоен. Той отпусна натиска, остави Максим да се изправи. Усмихваше се. Огънят на златото играеше в погледа му.
— Империята не се разпада и няма да се разпадне. Зиновия не иска мир? Тогава ще има война. И ще я изгуби.
Максим не отговори. Изведнъж се беше почувствал изтощен, обзет от безразличие, което никога не беше мислил, че може да изпитва. Ликуващото лице на Аврелиан беше на отчуждил се брат.
Той поиска да се отвърне от него, да се върне при Пулиний, чието безжизнено тяло и слепи очи сега бяха увити от жриците в чаршаф. Аврелиан застана с лице към него, сграбчи раменете му, както беше свикнал да го прави от първите дни на приятелството им.
— Майка ми имаше право, Максим. Една жена ще бъде в основата на триумфа на Аврелиан и днес аз знам коя е тя. Юлия Корделия винаги е имала право. Аз, който не желаех да й вярвам, който мислех само за Клавдия или дори за Улпия! Виж, приятелю Максим, виж: боговете ни разкриват най-после онази, която ще бъде в основата на моя триумф. Палмирската царица. Зиновия, червената богиня, както казваше Пулиний. Онази, която хората от пустинята наричат Алат!
Аврелиан се засмя силно.