— Аз ще я победя. Боговете пожелаха тя да бъде достатъчно силна, за да дръзне да се изправи срещу мен, но това е само за да може от нейния провал да се роди величието на Аврелиан.
Максим повдигна уморено вежди.
— Извини ме, че виждам само онова, което моите очи ми показват, Август. Зиновия още не е на колене пред теб. Тя победи Шапур, завладя ориенталските народи и градове чак в Арабия. Тя знае да се бие в пустинята и има воини, готови да умрат за нея със затворени очи. Тя има десет хиляди конници и две или три хиляди бронирани коня. Ние, ние едва можем да съберем хиляда мавритански конника, за да придружат нашите легиони. И колко легиона? Ние не бихме могли да прегрупираме повече от три-четири, без да изложим на опасност северните и дунавските граници. Не си прави илюзии. Зиновия не нахлува в Египет, без да си дава сметка, че Рим ще настъпи срещу нея. Това не я впечатлява: тя познава нашите слабости толкова добре, колкото и силата си.
Аврелиан пак се засмя. Този път леко, както не го бяха чували да прави отдавна.
— Максим! Да не си забравил вече нашите битки? Ние ще победим Зиновия, както победихме сарматите при Дунав. С хитрост и смелост. О, Максим, не виждаш ли как всичко се оправя и се навързва отново? Как Митра и Непобедимият Бог Слънце прокарват пътя ми на всяка крачка? От край време, но днес – без да крият нищо от мен? Довери ми се, приятелю. Зиновия е родена само за да осигури триумфа на Аврелиан Август в Рим.
ЗЛАТНИТЕ ВЕРИГИ
271-275 г.
≈ 30 ≈
ПАЛМИРА
Вабалат се взираше в пустинята. Вихрушки вдигаха прах, изхвърляха я във въртящи се стълбове към небето, забулено от облаци, от които никога нямаше да завали дъжд. Палмовата плантация беше мрачна, водата на Уади Кубур кафява и спокойна. Пътят от Емеса оставаше празен.
Той излизаше от града право на запад, криволичеше между гробниците, за да изчезне зад хълмове, по които нямаше нито една тревичка или храстче и където слънцето вече дълбаеше сенки. По-нататък бледата диря на пътя проблясваше отново по спечената земя, преди да се загуби към хоризонта.
Вабалат го наблюдаваше от часове, беше преброил само няколко магарета или мулета, водени от деца. От време на време се появяваха жени, отиващи незнайно къде, а воалите им се вееха около тях като непохватните криле на скарабеите.
Един празен, празен, празен път!
Вабалат мислеше за онзи страшен ден в Антиохия, когато беше чакал майка си за шестия си рожден ден. Пак беше така – чакаше, чакаше прекалено дълго. После убийците бяха заклали баща му, съсекли леля му Дина и едва не бяха убили и него самия. На моменти тръпка го разтърсваше от главата до петите. Той затваряше очи, хапеше устните си.
Нужно беше да се държи като воин. Той беше принц Вабалат, синът на василевса Зиновия. Трябваше да бъде смел, да умее да прикрива мъката и страха си.
Обаче разочарованието и боязънта караха стомаха му да се свива. Те създаваха задушаваща топка в гърдите му.
Възможно ли беше? Как можа да се случи това?
Той не се съмняваше в истинността на онова, което беше чул. Достатъчно беше да наблюдава лицата в двореца, по палмирските улици. Няколкото стрелци, които се разхождаха като часови по крепостните стени, не смееха да срещнат погледа му. И те като него проучваха пътя от Емеса със стиснати устни и разтревожено изражение на лицето.
Обаче пътят оставаше празен. Няма значение, той щеше да чака майка си. Колкото и време да отнемеше това. Изобщо не биваше да проявява мъчителната си тревога. Той е повелителят на града. Хората трябва да разбират от пръв поглед, че той е синът на Алат.
— Принц Вабалат! А! Ето те.
Вабалат не обърна глава. Не си струваше, беше познал гласа.
— Ашему се безпокоеше…
— Ашему се безпокои винаги. Тя все тича след мен. Само че вече й е трудно. Много е стара. Тя е като теб, управителю.
Задъхан, Шара облиза с език венците си, стиснал в ръце тоягата си. Той огледа момчето доброжелателно.
— Имаш право. Ние сме стари. Прекалено стари. Обаче василевсата ни поръча да се грижим за теб. Ако ние не го правим, тя какво ще каже?
Вабалат се въздържа да отговори. Стоеше изпънат, сякаш бялата нишка на пътя, танцуваща в жегата на пустинята, го привличаше като магнит.
Шара вдигна ръка над очите си, за да погледне и той. Това беше несъзнателно движение. Зрението му вече не беше достатъчно добро, за да различи друго освен кафяво и жълто, и то смесващи се в големи петна.
Той добре знаеше защо детето стоеше там мълчаливо и отдадено на мъката си. Нямаше нужда да го пита. Разбираше.
Той беше казал на Ашему:
— Какво друго искаш да прави? Той чака майка си.