Прикована върху постелята си заради краката, които не желаеха повече да й служат, египтянката не беше отстъпила.
— Иди го потърси, управителю. Иди го потърси и не го оставяй сам! Аз обещах на Зиновия. И ти, ако още искаш да сме заедно, направи каквото те моля.
Ашему не грешеше, но Вабалат имаше право. Възрастта не правеше хората нито интелигентни, нито разумни. Уви, едно от неговите предимства беше, че всичко разбираше – и едната, и другата страна на нещата.
Прииска му се да сложи ръка на крехкия врат на момчето. Помисли за грапавата си длан. Допирът с нея нямаше да бъде приятен за детето и се въздържа.
В крайна сметка, без да се извръща, Вабалат заяви:
— Аз чух всичко, управителю. Те не искаха да чуя, но аз все пак подслушах. Римляните са победили моята майка.
Колко трудни за произнасяне бяха тези думи! Гласът на детето трепереше.
— Не, принц Вабалат. Още не са я победили. Те са спечелили само една битка.
Полулъжата пося за кратко надежда, подобна на дима от тамян. В крайна сметка Вабалат поклати глава.
— Това е повече от една битка, знаеш добре. Изменниците от Емеса и Антиохия предали градовете на майка ми на римския император.
Жестока младост, помисли Шара. Как застава лице в лице с истината!
— Това са само два града, принц Вабалат. Август още не е достигнал Палмира.
Със свити на корема си юмруци, момчето не продума.
— Моята майка никога не е била побеждавана – каза накрая той с приглушен от риданията глас. – Никога! Това не биваше да се случва.
— Твоят баща, великият Оденат, понякога губеше битки – отбеляза Шара кротко. – Срещу персиеца Шапур например. При все това той беше победителят в края на войните.
— Войните никога нямат край, управителю! И това са римляните. Нурбел ми го каза: ако оставиш римляните да спечелят веднъж, те стават като лъвовете – не спират, докато не те изядат целия.
Детето беше умно и помнеше уроците си, помисли Шара хем тъжно, хем весело. Трябваше да се надява, че Нурбел е устоял и не му е доверил страшната си увереност за това как войната срещу римляните беше предварително изгубена.
— Нурбел е като теб и Ашему – подхвана отново момчето злобно. – Той е твърде стар. Твърде стар и твърде глупав. Ако майка ми е била победена, той е виновен. Той е паднал в капана на римляните…
— Принц Вабалат…
— Не се мъчи да го защитаваш! Знам какво казват пратениците. Палмирската армия беше два пъти по-многобройна от императорската. Моята майка имаше големите коне с броня и четири или пет пъти повече конници от римляните. Никога, никога не можеше да бъде победена!
Шара повдигна предпазливо вежда, наведе глава настрани, както често правеше, и мнозина взимаха този жест за одобрение.
— Дори дете като мен знае, че нашите големи бронирани коне не бива да галопират дълго – разгорещи се Вабалат. – Те се изтощават прекалено бързо. Така майка ми победи Шапур първия път. Тя ме научи на това. Тогава можеш ли да ми кажеш защо Нурбел ги е накарал да галопират зад римските конници?
Шара се затрудняваше да отговори. Той изобщо не разбираше от военни действия.
Освен че се страхуваше от ден като този. Болеше го, като мислеше за унижението, което сигурно понасяха в този момент неговият приятел, господарят Нурбел, и тяхната любима василевса.
— Не, не можеш да кажеш – изкрещя яростно Вабалат. – Аз знам. Защото той е твърде стар! Ето защо моята майка е била победена в Емеса. Защото тя е заобиколена само от старци като теб и Нурбел. И дори гъркът, който иска всичко да управлява, но нищо не разбира, е твърде стар… Ако бях десет години по-голям! Дори не десет, пет, би било достатъчно. Щях да бъда до нея сега. Ние щяхме да победим. Щях да разбера, че бягството на римските конници е капан. Щях да видя, че Нурбел отвежда нашите бронирани коне твърде далече. Щях да застана начело на стрелците заедно с майка ми и двамата щяхме да дадем отпор на легионите. Палмирските войници са най-добрите, всички го казват. Щяхме да победим римляните, това е…
Детето млъкна. Думите му се носеха около тях за известно време, изплитайки крехката мрежа на една невъзможна мечта. О, нека времето да спре! Нека боговете оставят хората да заличават грешките си! Нека злото изчезне! Нека се върнат смехът и радостта!
— Да – призна кротко Шара. – Ти несъмнено имаш право, принц Вабалат. Жалко, че ти не можеш да подкрепиш василевсата. Но нищо не е изгубено, повярвай ми. Те скоро ще бъдат тук. Ти ще можеш да помогнеш на нашата царица да защити Палмира от римляните. Да ги победи, разбира се. Аз съм сигурен, че тя ще оцени твоето присъствие.
Вабалат одобри с кимване. Такава е младостта! Мечтите за утрешния ден могат да отнесат изцяло днешните страдания.