Заедно, мълчаливо, те се загледаха във все така пустия път от Емеса, докато около тях в града, както и в палмовата плантация, шумовете и сноването на жителите изглеждаха приглушени, по-бавни и по-предпазливи от обичайното.
— Защо жителите на Антиохия и Емеса са предали моята майка, управителю? – попита внезапно Вабалат. – Те са видели само добро от нея. Тя ги направи богати. При все това, когато императорът се изправил пред портите, те веднага ги отворили. Пратеникът каза дори, че хората танцували и пеели като на празник. Нито един не пожелал да се бие в името на василевса Зиновия.
Учудването на детето беше искрено. Шара въздъхна.
— Християните не обичат нашата царица. Точно те са отворили портите и са интригантствали с римляните.
— Християните!
— Какво искаш, принце, те не вярват в нищо от онова, в което ние вярваме. Човек никога не знае какво ще решат. Един ден крещят, че Рим е Сатана и притичват в Палмира, за да се предпазят от него. На следващия ден охкат, че василевсата е фалшива богиня и че техният бог ще я порази.
— Ти самият вярваш ли го?
— Кое точно?
— Че майка ми е фалшива богиня?
— Разбира се, че не! Християните обичат невидимите богове! Обаче аз вярвам на онова, което съм видял. Василевсата е родена по волята на Ваалшамин и на своята звезда. Тя пристигна тук един ден и застана пред мен съвършено жива, докато всички я смятаха за мъртва от много луни. Дори твоят баща, Всепрославения, веднага се убеди в това. После василевсата винаги изпълняваше всичко, което беше предрекла. А онова, което тя изпълни, никое обикновено човешко същество не би го направило. Никой мъж дори. Докато тя, тя още беше само едно младо момиче. Толкова красиво, че да ти спре дъхът. Можеш да ми вярваш, принце.
— По-красива от днес?
— Не. Различна. Но все пак по-красива от обикновена жена.
На Шара му се стори, че долавя сянка на усмивка по устните на детето и от това му стана по-леко на сърцето.
— Тя не го иска, обаче аз, като стана по-голям, ще изгоня християните от Палмира и отвсякъде, където ние ще царуваме… Те са само едни предатели и луди.
Той спря изведнъж. Посочи с пръст на изток и изкрещя:
— Управителю! Гледай! Управителю! Това са те…
Шара мерна между гробниците, на билото на един хълм, топка от прах. Някакво движение, да, в кафявата кора на пустинята. Обаче това можеше да бъде просто смерч, потрепване от горещината. Той не виждаше достатъчно, за да потвърди или пък да подложи на съмнение увереността на детето.
Вабалат вече тичаше към стълбите на крепостните стени и настояваше за кон със силни викове. Шара нито имаше силата, нито желанието да възрази. Той заповяда да му дадат кон – предпазлив, не много буен.
Обхванат отново от съмнение, той се надяваше само това, което беше забелязало момчето, наистина да са били воините на Зиновия и Нурбел, а не стегнатите редици на римските легиони.
С широка усмивка на лицето, Вабалат галопираше като вятъра. Яздеше, както един палмирски воин трябваше да язди, шибайки коня си и крещейки: „Алат! Алат!”
Стените на гробниците покрай пътя му отговаряха. Когато мина пред високата кула, в която бяха тленните останки на неговия баща, великият Оденат, му се стори, че чува ехото от насърчителните думи на Всепрославения.
— Алат! Алат!
Онези, които задръстваха пътя – жени, старци с камили, други с колички с домашни птици, палмирското простолюдие, вдигаха очи към него, разпознаваха го и живо се дръпваха в страни. Копитата на коня му вдигаха прах, хвърляха камъчета. Той отгатваше техния шепот, представяше си тяхното възхищение, тяхната завист.
— Алат! Алат! Алат, моята майка!
* * *
Той преодоля височината на един хълм и тя беше там. Палмирската армия.
Безкрайна колона. Пътят не й стигаше и тя беше пръсната навсякъде из пустинята. Хиляди воини, които покриваха склоновете. Краят й не се виждаше. Приличаше на вълна от разноцветни платове, раздвижвана от дрънчащи талази, проблясъци на метал, лъщене на кожа. Океан от хора, нахлуващ в гънките на пустинята. Мъже, камили, мулета, колички се смесваха в креслив и люлеещ се хаос. Само конниците и стрелците вървяха в правилен ред. Обаче те бяха едва стотина.
Без да си дава сметка за това, Вабалат забави хода на коня си с разтуптяно сърце и свито гърло.
Той потърси червената броня на майка си най-отпред. Отново изкрещя:
— Алат, моята майка!
Пусна коня си. Звук на рог се открои сред шума. Колоните конници и стрелци спряха, после, разцепвайки се като чудовищна змия, цялата армия на талази забави ход и спря.
Рогът отекна отново. Вабалат разбра, че неговата майка го беше познала, него, своя син, който летеше насреща й. Постепенно настана гробовна тишина. Вече се чуваше само галопа на неговия кон.