Но когато приближи достатъчно близо, радостта му отлетя.
Зиновия, неговата майка, вървеше пеша, теглейки изтощения си кон за юздата. Както и много други. Златото по броните, точно както и лицата бяха покрити с прах. Вкаменените от пот и умора лица имаха превръзки, вместо шлемове. Обезумели очи. Победена армия. Това откриваше той. За пръв път. Воини, връщащи се обратно към прахта на земята, водени от Алат, в отчаяно отстъпление без отдих.
Лицето на неговата майка беше бледо от изтощение, устните сухи и напукани, очите червени, също като бронята й.
А той не беше се сетил да вземе една кратуна с вода!
Тя не протягаше ръце към него. Само го гледаше как се приближава.
Когато стигна дотам, откъдето можеше да го чуе, той извика:
— Мамо!
Веднага се засрами.
Поправи се. Скочи от коня, преди животното да е спряло, и си наложи да се приближи до нея, без да тича. Уви, сълзите, които беше сдържал от прекалено много часове, изгаряха бузите му. Това беше по-силно от него. Той подскочи като луд, за да се хвърли в ръцете на Зиновия, притискайки бузата си към бронята, натъртвайки я от златния образ на Алат.
Тя го прегърна нежно, докосна с втвърдените си устни косите му.
— Тук съм, сине мой, тук съм.
Хората около тях, без да чакат, тръгнаха отново. Продължаваха върховното усилие да вървят, като всички мислеха само как ще защитят палмирските крепостни стени.
≈ 31 ≈
ЕМЕСА
Той свали фалерите, разкопча ремъците на бронята и я пусна да падне в краката му. Разкъса туниката си, за да се отърве от нея по-бързо. С голи гърди и изложени на слънцето белези, се приближи до високата черна стела*. Божественият камък на Непобедимия Бог Слънце.
[* Каменна или дървена плоча, поставена с погребална или възпоменателна цел, украсена с имената и титлите на покойника. – Б.р.]
Три пъти по-висок от човешки бой, изгладен от дъждовете и времето, по-черен и по-непрозрачен от всичките нощи, изминали откак свят светува.
Двайсет императори го бяха целували със страх и покорство. Елагабал беше накарал да издигнат около него покрита галерия с двеста колони със златни капители, като скобите на пръстен, стягащи диамант.
Днес той посрещаше него, Луций Аврелиан.
Слънцето го нагряваше, както нагряваше златния диск от храма в Сирмиум. Обаче камъкът не беше обработен от човешки ръце. Диханието на Непобедимия Бог Слънце го беше хвърлило тук при зараждането на света. Тук, в тази суха земя, която опасваше Емеса.
Той беше белегът на всички епохи, родени от кръвта и тленните останки на хората, единственото и истинско присъствие на бога на императорите. Онзи, който беше подкрепял Аврелиан от победа към победа, правейки го толкова непобедим, колкото бяха собственият му пламък и вечната му светлина.
Аврелиан преодоля няколкото крачки, които го деляха от стелата.
Като напрегна мускулите си, за да издържи, на изгарянето, той прилепи гърдите си към камъка. Отдавайки се с глух стон, притисна подутия белег, оставен от желязото на Митра в плътта му, както устните на любовник целуват блестящото в нощта тяло на любовницата. Слънце от плът срещу слънце от камък – Аврелиан прегърна базалтовия ствол със затворени клепачи.
Топлината на камъка се промъкна из цялото му тяло, заля раменете, после кръста му. Той заповтаря молитвата си, докато вече не знаеше дали звуците наистина излизат от устата му. Притискаше устни към повърхността на стелата. Коремът му гореше. Повече, отколкото когато някоя жена го обсипваше с ласки. Всъщност никоя жена, никоя съпруга, никоя сестра не беше успяла да му достави такова удоволствие.
Колко чист се почувства изведнъж! Измит от всичките мръсотии на живота, от всички спомени, от голямата врява от противоречия, тайни и гняв, влачени през годините, която успяваше да удави само в кръвопролитната ярост на битките.
О, как се разливаше по крайниците му безкрайното спокойствие, което само боговете даряват!
Коленете му се разтрепериха, краката не го държаха вече. Той се свлече на земята, без да се срамува, без да се страхува, оставяйки се като дете на опияняващата ласка на камъка.
* * *
Когато се изправи, залитайки, той осъзна, че те бяха там, под покрива на галерията, вперили очи в него. Всички.
Префекти, легати, трибуни, всички военачалници, които вървяха с него от битка към битка – верни и жадни за победи. Секретарите, прокураторите, техните помощници, фаворитите им, цялата тази свита от хищни сенки, които един август мъкнеше заедно с багажа си навсякъде – всички бяха там, под галерията със златни капители, и го наблюдаваха в набожното му смирение, в могъществото му на избраник на Непобедимия Бог Слънце, на решителния юмрук на Митра в света на Рим.