Смаян шепот последва безочливостта на тези думи. Аврелиан остана безчувствен. Всички забелязаха гнева, който се надигаше в него.
Той каза на Максим:
— Ще реша по-късно. Не го оставяй да се върне в къщата на християните. Ще видим, може да имаме нужда от него.
≈ 32 ≈
ПАЛМИРА
Роговете обявиха пристигането на римляните по средата на деня. Независимо от горещината, простолюдието, което се беше затворило в Палмира от три нощи, се устреми върху крепостните стени и покривите, за да види врага.
Онова, на което станаха свидетели, не увеличи тревогата им. Напротив, избухнаха смехове и подигравки. Легионите напредваха в голям безпорядък, прехвърляйки прахта от колесниците от едната колона на другата. Мъжете вървяха без шлемове, конете на военачалниците бяха без ездачи, мулетата, които теглеха каручките, пълни с инструменти и палатки, се придвижваха напред само с помощта на камшика. Тълпата придружители и помощници, жени, слуги и роби беше бавна и толкова изтощена от прехода през пустинята, че я видяха да се появява едва часове по-късно.
Тази гледка нямаше нищо общо с армията от победители, готова да връхлети върху града. Пустинята беше свършила работата си.
— Те не са дошли да се бият, а само да ни уморят от глад – измърмори Нурбел с горчивина.
Той стоеше до Зиновия върху висока дървена кула, издигната от терасата на новия дворец. Разбира се, гъркът Лонгин също беше там, като все така не се разделяше със снизходителната физиономия, с която ги посрещна преди пет дни, когато се завърнаха победени.
Зиновия посочи с пръст на североизток.
— Погледни.
Колона, отделена от голямата част на легионите, поемаше по на север, като заобикаляше долината на гробниците и напредваше в съвършен строй. Три или четири хиляди човека. Императорската гвардия, елитът на бойците, които обграждаха императора. Появяващите се от време на време проблясъци свидетелстваха, че те носеха броните си и странните цветни петна, които се развяваха над тях в горещината на пустинята, бяха гребените на шлемовете им.
— Защо да чакаме? – предложи Нурбел. – Ето една добра възможност. Можем да ги нападнем, преди да мигнат. Разполагам с двеста или триста готови камили. Има достатъчно време, преди да падне нощта. Ако принудим Август да се бие още сега, изненадата ще ни даде преимущество. Неговата колона може да върви в строй и да блести под слънцето, но и тя е като другите – уморена от прехода през пустинята.
Зиновия не отговори веднага. Дълга плисирана туника, стегната в кръста с пурпурно въже, която вятърът непрекъснато развяваше, прикриваше и същевременно издаваше красотата на бедрата и бюста й. Презраменник, украсен с фалера с образа на великия Оденат, подчертаваше гърдите й и поддържаше къс меч. Златна диадема с перли, на която се извисяваше звезда от лазурит, тегнеше на челото й и задържаше тежките букли на буйната й коса.
Откакто се беше затворила в града, тя се появяваше навсякъде така, обединявайки в един силует жената, царицата и воина. С безстрастно лице чакаше търпеливо идването на римляните, докато Нурбел, разкъсван от унижението, заради поражението при Емеса, беше изпълнен с ярост и жажда за мъст. Онези, които в този момент обръщаха взор към крепостните стени, за да я видят, изправена на наблюдателната кула, не можеха да сдържат възхищението си и удоволствието от гледката. Една дума инстинктивно излизаше от устите им: „Алат! Алат…”
И тя оправдаваше доверието им. Зиновия бдеше над тях. Поражението при Емеса нямаше значение, беше просто някаква схватка. Ваалшамин и палмирските богове не можеха да се отвърнат от онази, която бяха подкрепяли толкова време от победа към победа. Онази, която беше станала толкова могъща, че Рим трябваше да изкара всичките си легиони в прахта и под жежкото слънце, за да я обсади. Алат щеше да победи отново. Зиновия щеше пак и завинаги да изпълни очите им със своята красота.
Тогава те вдигнаха юмрук към римските колони, които сега приближаваха палмовата плантация, закрещяха подигравки и скандираха името на Алат.
Когато шумът утихна, Зиновия отговори на Нурбел.
— Не – каза тя. – Ако августът пристига в средата на деня, значи е отделил време, за да успее гвардията му да си почине добре тази нощ и очаква подобна маневра. Аз започвам да го разбирам, той е по-предпазлив, отколкото изглежда.
Лонгин, който вече се обличаше само по палмирска мода и сега носеше копринена туника и широк панталон, а на главата си имаше мека кръгла шапка, избродирана със сребро, посочи безредните колони, които спираха на доста голямо разстояние и отбеляза кротко, което не му беше присъщо: