— Много е възможно лошият външен вид на неговата армия да е просто хитрост.
Нурбел почервеня от намека.
— Той вече изчерпа хитрите си номера в Емеса, знаем го, учителю Лонгин. Няма да му доставим удоволствието да ги повтори.
Зиновия сложи успокояващо ръка върху китката му.
— Дори да изненадаш Аврелиан с твоите камили, знаеш, че не сме достатъчно на брой, за да те последваме.
Това, уви, Нурбел знаеше твърде добре. От трийсетте или четирийсетте хиляди воини, върнали се до Палмира след поражението при Емеса, три четвърти се бяха разбягали. Достатъчно им бе да научат, че Аврелиан Август настъпва към града, за да изчезнат в пустинята. Повечето бяха бивши легионери и се страхуваха от отмъщението на техния пръв господар. Други – перси, араби, лидийци, гърци или дори египтяни се бяха събрали в палмирската армия, когато тя побеждаваше. Бяха бойци, да, но те не носеха в душите си предаността на истинските палмирци. Биеха се само заради плячкосването и бяха по-чувствителни от есенен лист към променящите посоката си ветрове на победата.
Зиновия ги беше гледала как сгъват палатките си без вълнение.
— Остави ги да правят каквото искат – беше казала на Нурбел. – Ние не бихме могли да изхраним всичките. Замяната им с тухлите на зида е изгодна. Императорът не идва да се бие. Той иска да ни изтощи. Ние ще бъдем по-сигурни само с нашите стрелци и конници.
Зиновия имаше право. Законът на войната не е крива линия. Само най-търпеливият печели обсада, независимо дали обсажда, или обсаден.
— Нищо от случващото се не е непредвидено – беше заявил назидателно учителят Лонгин. – Спомнете си, че работя по това от месеци. Аз никога не съм изключвал вероятността Рим да дойде да се бие пред стените на Палмира. Подготвени сме за това. Складовете вътре в границите на града преливат от зърно и фураж. Градините са засети със зеленчуци и водата тече в подземието на стария дворец благодарение на тайните канали, които пробихме. Дори съм предвидил няколко пасажа за хората. Бяха произведени стрели в такова количество, че трябваше да ги складираме по улиците. Беше построена специална ограда на крепостната стена откъм реката и палмовата плантация, за да могат стрелците да убиват всички легионери, които биха искали да се скрият и да утолят жаждата си там. Нашият август идва през горещото лято и ще видим колко време ще успее да ни държи затворени.
И докато около града отекваха римските рогове, обявяващи спирането на колоните и устройването на лагерите, гъркът добави с тон, издаващ голямо удовлетворение:
— Ако бъдеш малко по-търпелив, господарю Нурбел, ще имаш по-добри възможности да изненадаш римляните, когато капнат след няколко дни лошо управление в пустинята. Воините Метув, които са по-верни на василевсата от пръстите на ръката й, обещаха да атакуват римските конвои, идващи от Емеса и Антиохия. Аврелиан не знае какъв ад го очаква.
А ние, помисли си кисело Нурбел, ние дали знаем? Битката при Емеса не показа ли, че нищо не се знае предварително, когато става дума за война? Обаче гъркът искаше да се покаже сигурен във всичко, а Нурбел се чувстваше прекалено виновен, за да му затвори устата.
* * *
На третия ден от обсадата ги изненадаха за пръв път.
От палатките, вида и енергията на римляните нямаше какво повече да се желае. Дори онези, които изглеждаха изтощени, методично унищожаваха празните складове на къщите, разпилени извън града. Не заради безплодната мания за унищожение, а за да ги струпат до зида.
— И за какво ще им служи тази купчина тухли? – попита подигравателно учителят Лонгин.
— Това не е „купчина тухли”, учителю Лонгин. Тази платформа скоро ще понесе кула и машина за мятане, достатъчно мощна, за да опожари нашите покриви. Сигурно са донесли частите й разглобени.
Нурбел беше отговорил спокойно. Най-после! Вече не беше безсилен. Войната започваше отново. Той знаеше как да отговори на провокацията на римляните.
Остави легионерите да се събират около произведението си до следващия ден. Тогава започнаха да градят четири тераси. Хиляда или две хиляди мъже влачеха тухлите и ги подреждаха, а трудът им напомняше за упорството на мравките. Изтощителна работа в горещината. Сутринта те носеха кожени или капитонирани туники. Но повечето се отказаха от тях, когато потта ги втвърди толкова, че те спъваха работата им.
Тогава Нурбел разположи тихо пет-шестстотин стрелци зад пролуките на крепостните стени. Големите лъкове с двойна рамка се отпуснаха по негов знак. Този първи залп беше подновен още преди стрелите да достигнат целите си. После имаше още един. Скърцането, изпълнило въздуха, стъписа легионерите. Малко бяха онези, които успяха да се скрият или да вдигнат някой от щитовете, струпани прекалено далече.