Приглушеното потропване на железните върхове, разкъсващи плътта, сякаш не свършваше. Чуха се викове и вопли. Избиването беше бързо и тотално. Ужасът обездвижи армията на Аврелиан до идването на нощта.
От наблюдателната си кула Зиновия огледа купчината трупове, без да трепне. Сега те заместваха тухлите по платформата. Никой не ги премести от страх, че ще бъде подложен на смъртоносния дъжд на стрелците. Ако беше получила удовлетворение от нанесения на императора удар, Зиновия изобщо не го показа. Дори на Нурбел, който възкликна с облекчение:
— Сега римлянинът знае кои сме.
Вонята на труповете отрови въздуха още в ранни зори. Бяха нужни няколко дни, за да могат всички да свикнат с нея. Разлагането на човешките останки се смеси със скуката и с времето, в което се губеха вече всички ориентири. Преживявалите обсада познаваха добре това състояние.
Бяха дни на очакване, на безсмислени и машинални занимания. Без драми или мащабни схватки. Най-голямото събитие беше, че няколко мавритански конници от нередовната римска войска се опитаха да хвърлят запалени копия срещу двете градски порти. Стрелците ги отблъснаха без особено затруднение и напоените им със смола парцали изгоряха на двайсет крачки от целите си.
Всички мислеха само за утрешния ден, как да съхранят духа и да опазят силите си. Страхът от непознатото никак не беше полезен. В тази връзка нощите бяха по-страшни от дните. По-бавни. По-трудни, защото не можеха да бъдат запълнени с истински сън. И затова улиците вече не оставаха празни.
В сърцето на мрака всички използваха безсънието си, за да ходят на крепостните стени. Искаха да бъдат сигурни, че римляните не замисляха някое злодеяние. Това беше повече повод, отколкото истинско безпокойство. Стражите бяха бдителни. Въпреки това умът си почиваше по-добре, когато сам установеше, че за момента всичко е наред.
Точно през тези първи нощи Вабалат се измъкна тихо от леглото си. Той се промъкна между постелите на слугините, за да стигне до стаята на Ашему. Тя вече спеше сама на дървено легло, изваяно с аканти, слънце и цветя, с бронзова пружина, почти толкова красиво, колкото леглото на някоя принцеса.
Вабалат за миг се загледа в тежките форми на египтянката. Тя беше толкова неподвижна, дишането й така слабо доловимо, че той смръщи вежди. Наведе се, постави пръстите си върху голата ръка, която се подаваше от нощната туника.
— Мъртва ли си? – прошепна той.
Не получи отговор и размърда малко ръката.
— Ашему! Мъртва ли си, или спиш?
Тя не отвори очи, помръдна само с устни. Гласът й не беше особено любезен.
— Какво искаш?
— Не си ли мъртва?
— Ще видиш това утре. Иди да спиш.
Отговорът изобщо не хареса на момчето. То щипна Ашему по кожата, за да я накара да се разбуди. Тя изсумтя, по-развеселена, отколкото ядосана. Обърна се накрая, сграбчи го, за да го накара да се изтърколи на леглото, на топло при нея. По друго време на Вабалат би му харесала играта. Напоследък приятните изживявания бяха рядкост. Но той се освободи отривисто.
— Искам да знам нещо.
— Така си и знаех, иначе нямаше да дойдеш да събудиш една умряла.
— Обещаваш ли да ми кажеш истината?
— Уви, моето момче, никога не съм умеела да казвам нищо друго, освен истината.
— Там ли си била, когато моята майка се е родила?
— Разказвала съм ти го хиляда пъти. Аз откъснах мъничката връвчица от корема й със собствените си зъби.
Ашему се засмя и притегли Вабалат към себе си, мъчейки се да захапе пъпа му.
— Като лъвица. Бях много млада тогава, приличах на лъвица.
Вабалат не се остави да го разсеят.
— Ти видя ли звездата на Ваалшамин?
— Да. И тъмнината на нощта, и водата, и всичко друго. Ти го знаеш добре, миличко. Защо са тези въпроси?
— Някои казват, че това не е вярно. Аз ги чух.
— Те не знаят какво говорят. Не ги слушай.
— Но ти, Ашему, ти си сигурна и уверена, че моята майка е била взета от Ваалшамин? Че той я е отнесъл със себе си? В това ти си съвършено сигурна, нали?
Този път Ашему помисли малко, преди да отговори. И гласът й не беше толкова лековат. Трепереше леко.
— Да. И там бях.
— Ти видя ли, когато той я отнесе?
— Не. Но бях там, когато тя се върна. Старият Шара също беше там. Той вече сам ти го разказа. Ти трябва да ни вярваш, миличко. Не бива да слушаш клюките на завистниците. Винаги има такива. Така е, когато си царица или принц. Винаги има такива, които завиждат.