Максим направи знак с глава. Най-високият от самнитите заби тясното острие на сабята си между раменете на момичето. Друг коленичи край горната част на леглото и постави на врата на легата от легион „Македония” копринено въже, чиито краища бяха снабдени с дръжки от слонова кост.
Максим се наведе. Върхът на кинжала му убоде розовата и космата ареола на гръдта на Версилий. Легатът се поразбуди, мърморейки и протестирайки. Максим натисна доста силно, за да се появи кръв. Версилий нададе остър вик, с широко отворени очи, паникьосан, а пръстите му стиснаха острието, което го нараняваше. Той откри лицето на Максим. Поиска да се изправи. Копринената връв се заби в плътта му.
Робинята също се беше събудила. На нея не й остана време нито да се обърне, нито да се изплаши. Сабята на самнита премина през цялото й тяло, спирайки сърцето и живота й, преди да я прикове за постелята.
Гладиаторът изтегли острието си. Тъмната кръв на младата робиня шурна върху корема на легата. Версилий изстена – объркан, смутен, поемайки малкото въздух, който въжето му отпускаше. С инстинктивен жест на отвращение той се опита да отблъсне трупа на робинята, който се свличаше върху него. Максим коленичи, улови погледа му.
— Ти знаеш защо умираш, легате. Мозъкът ти не е повече от честта ти. Не биваше да слушаш обещанията на Галиен.
Легатът направи отчаяно усилие да изкрещи. С един замах Максим заби кортика между ребрата му.
Тази смърт не беше толкова бърза като на момичето. С ококорени очи Антонин Версилий успя да разбере какво щяха да правят боговете с него. Клавдия беше убедена, че мудността подхранваше удоволствието на Максим.
Следващите убийства не бяха по-трудни.
Всеки път събудените мъж и робиня имаха време само да видят как смъртта ги отнася. Всеки път робинята умираше първа. Без да разбере, без да осъзнае, може би без съжаление.
Една от тях може би нямаше петнайсет години. Тялото й на жена беше едва оформено. Докато си почиваше, бедрата и гърдите й приличаха колкото на момчешки, толкова и на момичешки. Клавдия се развълнува от близката до съвършенство прелест на това младо тяло. Тя усети, че самнитът се поколеба, преди да забие сабята си в този толкова чист, толкова невинен живот. Максим изръмжа, нетърпелив. Гладиаторът се подчини. Той уби, забравил за скрупулите си.
И другите предатели не бяха по на висота от Версилий, когато приемаха присъдата си. Ако коприненото въже не им пречеше, те биха умолявали за пощада като деца.
Странно разочарование обзе Клавдия. Миризмата на кръв, зловонието на страх не бяха толкова отблъскващи, колкото жалката слабост на тези мъже. Арий Просибиен – трибун на XII легион „Джемина”, я отврати повече от другите. Той започна да умолява, нея, а не Максим. Мъж на трийсет години, хубавец, който воюваше заедно с Аврелиан открай време и който много пъти беше опитвал да я прелъсти.
Той я разпозна в полумрака. Устните му успяха да произнесат името й. Вместо да отклони острието на Максим като другите, той протегна ръце към нея, с мокри от сълзи очи. Устата му се кривеше с името на Клавдия, което не можеше да излезе от гърлото му.
Тя му обърна гръб, потръпвайки от отвращение.
Защо си беше представяла, че в тези убийства щеше да има някакво подобие на пречистваща ярост, както когато се правят дарове на боговете? Защо тези обречени не се бореха повече? Никой не прояви гордост или омраза, която би оправдала малко повече тяхното осъждане. Напротив, всяка смърт беше толкова посредствена, че дори Максим като че губеше с нея по малко от красотата си.
Смъртта на префект Квинтилий изобщо не се различаваше от останалите. Освен че младата му съпруга не спеше. Тя ги посрещна с широко отворени в тъмното очи, готова да извика. Острието на самнита толкова безупречно преряза гърлото й, че главата й се отлепи от торса и падна върху гърдите на нейния стар и дебел съпруг.
Клавдия избяга, готова да повърне, неспособна да присъства на последното действие на едно отмъщение, което така беше желала, заповядала и грижливо организирала.
По-късно под покритата галерия с колони на прегориума Максим я сграбчи. Помъчи се да я целуне. Тя го отблъсна. Той хвана наметалото й. Ръцете му още смърдяха на кръвта на мъртвите. Той беше настоятелен.
— Ела!
Гласът му беше пресипнал, груб. Нетърпящият възражение глас на желанието, на което при всички други обстоятелства тя не би устояла. Но не и след стореното току-що.
За щастие, беше доста тъмно и той нямаше как да види погнусата й.
— Не! Не тази нощ – възрази.