По цяла нощ кохортите маневрираха шумно. Ученията имаха за цел да стреснат противника. Понякога завършваха с истински атаки към най-достъпните части на зида. От тези битки винаги оставаха мъртви в единия или в другия лагер. Те не толкова изпробваха съпротивата на противника, колкото дразнеха обсадените.
Легионите готвеха храна в такова голямо количество, че миризмите устояваха на пясъчния вятър. Имаше и игри, лов, и, само десет дни след предателството на воините Метув, празник с вино и жени, превозени от Антиохия на гърбовете на камили!
Аврелиан Август често се мяркаше сред воините си.
Подобаващо стегнат в тържествената си броня, с гърди, покрити с обичайните торкви* и фалери, с шлем, заобиколен от свитата военачалници, той обхождаше лагера. Галопираше ту в едната, ту в другата посока. Преминаването му пред кохортите предизвикваше силно свирене на рогове.
[* Римски огърлици. – Б.пр]
Нурбел, от своя страна, заповяда палмирските рогове да отговарят всеки път. И така до безспир.
Дните се изпълваха с оглушителна врява, което опъваше нервите до лудост.
Но вече нямаше истински битки. Римляните бяха научили добре урока си. Те стояха далече от палмирските стрелци.
* * *
На двайсет и осмата нощ от обсадата, когато луната светеше достатъчно, за да може да се види движението на нощните гущери по камъните, Нурбел различи силуета на Зиновия.
Той щеше да се приближи, когато една сянка го изпревари. По проблясващото сребро на кръглата шапка, по широката туника той разпозна гърка и едновременно с това чу прошепнатите думи, с които го посрещнаха. Думи, в които нямаше изненада, а много нежност.
В първия момент реши, че трябва да бъде дискретен и се оттегли тихо като котка. Щеше да влезе в една от стаите на пазачите, когато глуха ярост, която можеше да бъде и ревност, втвърди мускулите му. Не можеше да направи нито крачка повече.
Трябваше ли да вярва на очите си?
Трябваше ли да вярва на гласовете, на нежността в чутите думи?
Трябваше ли да вярва на онова, което горчивината в сърцето му подсказваше? Дали старият управител имаше право въпреки всичко? Зиновия желаеше ли гърка в своята постеля? Имаше ли го вече?
Искаше му се възмущението му да е изцяло свързано с паметта на Всепрославения. Но все още разсъждаваше достатъчно ясно, за да се заблуждава по този начин. Нямаше да понесе Зиновия да подари на гърка онова, което беше отказала на който и да било мъж. Това би било безгранично унижение.
Той се върна при сенките по-тихо, отколкото се беше отдалечил преди минута.
Пречупвайки гордостта си, той се сви на две, изпълзя под една ниска ограда, която го предпазваше от лунната светлина. Спря, разтърсен отново от тона на Зиновия.
— Исках да ти кажа две неща, учителю Лонгин. Първото е благодарност. За цялата работа, която свърши в Палмира. За твоите съвети и, вярвам го, за приятелството, което изпитваш към мен. Твоето присъствие ми беше скъпо в самотата, която ме съпътства от смъртта на Всепрославения.
— Царице моя! Защо са тези приказки в минало време. Не съм ли тук, до теб, винаги, когато имаш нужда от това?
— Не ме прекъсвай, Лонгин. Онова, което имам да ти кажа, не излиза лесно от устните ми. Нито от сърцето ми…
Нурбел стисна юмруци.
Как му говореше тя! С глас, който въпреки волята и въпреки гнева му, го караше да настръхва.
— Това е вярно, Лонгин, аз имах голяма потребност от мъдростта, която ти ми даде през тези четири години. Не забравям, че ти ми отвори очите както за Рим, така и за моята съдба. Ти успя също така да оставиш своя знак върху моя град, както го остави в моята душа. Така че, благодаря… Не, не ми отговаряй още. Второто нещо, което искам да ти кажа, е най-трудното. Ти можеш да напуснеш Палмира. Има още време. Римляните още не знаят за съществуването на подземния проход в стария дворец…
— Царице моя!
— Ще го разбера. Ти не трябва да смяташ, че животът ти е свързан с моя.
— Царице моя! Този път не ме карай да мълча. Не разбирам причината за този разговор! Той ме обижда. Не исках ли сблъсъка с Рим колкото теб? Ти знаеш, че веднъж вече трябваше да бягам от моя град заради римските легионери. Това няма да се повтори. Сега Палмира е моят град. Ти си моята царица. И за миг не си помисляй, че ще се отдалеча от теб. Аз имам само една цел: да видя края на Аврелиан Август и твоя триумф като августа.
Настана тишина, шумолене на платове. Зиновия въздъхна, едва чуто.
— О, Лонгин! Лонгин…
На Нурбел му се наложи да използва цялата си воля, за да не подаде глава над оградата, за да се увери, че Зиновия държи на разстояние ръцете на гърка. Но сянката на василевсата се плъзна по тухлите. Една самотна сянка, доста отдалечена от тази на Лонгин. А разтревоженият глас на гърка го ощастливи още повече.