— Но, царице моя, защо се отвръщаш? Вече не мога да разбера какво искаш! Говориш, сякаш вече не желаеш да се биеш. В твоята уста тази битка изглежда като нещо отминало. Като те слуша човек, може да си помисли, че утре ще отвориш портите на Палмира на императора!
Зиновия се засмя весело.
— Защото не ме слушаш добре, приятелю.
— Тогава?
Отново настана тишина. Сянката на Зиновия се отдалечи бавно. На Нурбел му беше много тягостно. Чуваха се стъпките, проверките на часовите и кучетата, които далече в римския стан легионерите дразнеха, за да се развличат.
— Има много неща, които ти не знаеш, учителю Лонгин – прошепна Зиновия почти недоловимо. – Така е по-добре. Познанието невинаги ни помага, ако ми позволиш да оспоря твоите писания. Понякога то е тежест, която човек се изтощава да влачи.
Тя се поколеба. Нурбел стисна клепачи, сякаш стискаше юмруци. Той помоли настоятелно всички богове във вселената тя да сдържи езика си.
Желанието му се изпълни. Зиновия не продължи мисълта си. Гъркът я срази със своята.
— Ти трябва да се биеш, василевсо! Рим е наблизо. Остави Аврелиан да се изтощи пред Палмира, както всички римски императори са се изтощавали в Ориента. Ти го принуди да заседне тук като плъх. Това не е ли вече една победа? Империята ви гледа. Империята знае, че римлянинът е слаб и че Зиновия е силна. Времето е твой съюзник, василевсо. Ти си Алат, ти си непобедима. Ти ще влезеш в Рим с лавровия венец на главата. Аз го знам! Разбрах го в мига, когато застанах пред теб в Антиохия.
— Лонгин…
— Зиновия, царице моя, не губи сили днес. Ние ще изградим империя, каквато римляните никога не са могли да си представят и каквато никой още не е виждал. О, не отстъпвай нищо, не губи сили! Защото ако ти изгубиш сили, то аз няма да изгубя.
Зиновия се засмя леко. Не подигравателно, както би се харесало на Нурбел, а като поласкана, прелъстена жена, която започва да флиртува.
— Ти все така добре боравиш с думите.
— Не достатъчно добре, изглежда, след като не успявам да те убедя в огромната власт, която имаш над мен. Ти ми предлагаш да бягам, докато аз желая само да ти предложа живота си. Ти царуваш над мен, Зиновия. Над моята плът и моите желанията, както и над ума ми…
— Лонгин!
— Царице моя…
— Ти боравиш добре с думите. Внимавай да не те отнесат твърде далече.
— Няма и една произнесена от мен дума, на която да не съм пълен господар.
Пак настана тишина. Шумолене на дрехи, различимо тракане на закопчалките на презраменник. Нурбел си представи лицето на Зиновия, което гъркът можеше да съзерцава. Лице, което лунната светлина беше обрисувала по-красиво и от това на най-възхитителната статуя.
Той едва не се изправи, обаче лунната сянка на Зиновия се прехвърли над оградата. Гласът й отекна точно над него. Толкова равнодушен и студен, колкото подобаваше.
— Благодаря ти, учителю Лонгин. Не се съмнявам нито в твоята привързаност, нито в твоята мъдрост. Ще помисля върху съвета ти. Сега стана късно. Обещах на Нурбел да обиколя лично часовите.
О, колко успокоителни бяха последните думи!
Сърцето на Нурбел биеше толкова силно, че той не си направи труда да изслуша разочарованите думи на гърка, който отново се оплиташе в протести.
* * *
Четири дни по-късно се случи трагедията.
Тунелът, прикриващ каменния тръбопровод, който донасяше вода от Уади Кубур до един дълбок резервоар в сърцето на града, се беше срутил.
— Подпорите са съборени на височината на зида, господарю Нурбел – потвърди офицерът, който беше открил катастрофата. – Уви, не от римляните. Намерихме от нашата страна кирки и пики.
— А пазачите?
— Заклали са ги, господарю Нурбел. Предателите трябва да са били поне двайсетина. Работили са бързо и качествено!
Нурбел не вярваше на ушите си.
— Може ли да се поправи?
— Работниците са там, но трябва да действат внимателно. Нищо не е сигурно. Мястото на посегателството е добре избрано. Разчиствайки тунела, рискуваме да срутим зида. Хубав подарък за римляните, няма да им се наложи да копнат и веднъж с кирките!
— Съвсем никаква вода? – попита Зиновия с безизразен глас.
— Остават ни резервоарите и водоемите, които са пълни догоре.
— Знае ли се това в града? – осведоми се Лонгин.
— Към настоящия момент вероятно да. Всяко домакинство вече има право само на една стомна за десет човека. Аз удвоих стражата край резервоарите и водоемите.
Този път гневът накара устните и ръцете на Зиновия да се разтреперят.
— Кой е бил?