— Имам едно предположение. Но трябва да се уверя.
* * *
Градът беше прекалено затворен, а начините на разследване на Нурбел – твърде убедителни, за да просъществува тайната дълго.
— Християните – съобщи той на другия ден.
— А! – подсмихна се Лонгин. – Така си и знаех. Те са отворили портите на Антиохия и Емеса на Аврелиан. Те искат да съсипят силите ни и тук!
— Ние знаем в кои къщи се събират те – увери Нурбел.
— Много просто е да ги задържим.
— Не само да ги задържим, господарю Нурбел. Да се отървем от тях.
— Не, учителю Лонгин – намеси се сухо Зиновия. – Ние няма да убиваме християни.
Нурбел не се учуди, но Лонгин започна да заеква от изумление.
— Предават те в твоите градове, предадоха те в Босра, предават те тук, пред очите ти… И ти не искаш да ги накажеш?
— Ти чу каква е волята ми.
— Аз не разбирам…
— Твоят ум би трябвало да ти помогне да си го обясниш. Сега не е подходящият момент. Клане вътре в Палмира няма да окуражи моя народ, Лонгин.
— Ти се заблуждаваш, василевсо. Точно обратното! Тази вечер ти ще чуеш гневния ропот на палмирците! Желанието за отмъщение ще отекне по улиците и в храмовете. Хората ще викат срещу теб, защото не си действала с достатъчно твърда ръка. Тези християни ги оставят без вода. Ти ще трябва да поиш и тях, ако ги оставиш живи!
— Християнска кръв няма да се лее – натърти мъртвешки бледа Зиновия. – Ако искаш да останеш до мен, учителю Лонгин, ще трябва да се подчиниш на волята ми.
С удоволствие, което едва успя да прикрие, Нурбел прекъсна спора, преди Лонгин да се разгорещи съвсем.
— Помислих за едно решение, което може да задоволи учителя Лонгин, както и да е приемливо за теб, василевсо. Преди да залезе слънцето, ще съберем християните в големия театър. Те ще останат там под наблюдението на моите стрелци толкова дълго, колкото ти решиш. Театърът е добро място за тази цел. Напоследък там вече не се играят пиеси, нито гръцки драми, а затварят магарета и овце. Християните ще си бъдат на мястото там, те, които вярват, че техният Бог е роден в обор.
— Какво милосърдие! – подигра се Лонгин.
— Милосърдието на Алат е и нейното величие – сгълча го Нурбел. – И тя знае докъде да го разпростре. Стоенето дни наред сред огъня на слънцето и камъните в театъра няма да пощади предателите, можеш да ми повярваш.
Без да смекчи ледената си физиономия, Зиновия одобри с кимване и поглед, в който Нурбел можа да разпознае едно кротко благодаря.
Лонгин вдигна рамене. Презрението загрозяваше изящното му лице.
— Каквото и да казваш, Нурбел, все пак ще трябва да ги храниш, и поиш – скръцна със зъби той, обръщайки гръб. – И това не може да продължи дълго.
* * *
През нощта на същия ден трептящият въздух попиваше лъжовната тишина, която изпълваше всички нощи от обсадата насам.
Зиновия стоеше права на терасата, опряна на още топлото каменно перило, което сгряваше ханша й. Без да иска, тя мислеше за християните, затворени в театъра. За щастие, достатъчно далече, за да може да ги чуе, от другата страна на голямата галерия с колони и на храмовете на Бел и Ваалшамин.
Нурбел беше успял да изпълни задачата си, без крясъците да разцепят града. Но тя нямаше нужда от виковете им. Тяхното предателство, тяхната омраза връщаше у нея всичките отровни мисли.
При всеки удар на християните тя чуваше думите на Симон: „За Симон от Емеса ти си мъртва, Зиновия. Мъртва отдавна!”
Смърт, която не го удовлетворяваше. Нужно му беше и поражението, и унижението.
Тя отметна назад лицето си, поднасяйки уморените си клепачи на звездите. Зъбите й задържаха стенание, което вече не напускаше гърдите й.
„О, Шаваад! Шаваад, любов моя, никога няма да воювам срещу теб и твоите хора. Защо се настървяваш така? Защо искаш смъртта ми? Каква е ползата? Каква е печалбата, която ти не би получил, ако си до мен?”
Лек шум я накара да подскочи, скова я веднага. Тънък силует пристъпваше напред между колоните, водещи към терасата.
— Вабалат! Сине мой…
Вабалат изтича до нея, сви се между разтворените й ръце. С жаден стон той притисна лицето си към гърдите й, докато тя целуваше челото му.
— Какво има, дете? Ти трябваше да спиш.
— Никой не спи. Слугините шушукат до разсъмване. Когато не шушукат, хъркат. Това е, обсада.
Тонът му накара Зиновия да се усмихне, противно на волята си.
— Гладен ли си?
— Не…
Той се отдръпна полека.
— Чух какво казват за водата. Скоро повече няма да има.
— Не, Вабалат…
Тя спря. Лъжата не можеше да премине през устните й. Тя целуна отново челото на детето, без да може да откъсне повече устни от неговата толкова хладна, толкова нежна плът.