— Много добре разбра. Изпратих един сигурен човек през подземния проход на двореца. Трябваше да се възползваме от объркването, което цари при римляните…
— И защо? Мътните те взели, защо?…
— След онова, което василевсата му причини днес, той ще разбере каква съдба го очаква.
— Да не си си изгубил ума?
— Ни най-малко, господарю Нурбел. Освен това, с малко късмет, моят човек ще се върне при нас и ние ще разберем колко е наранен Аврелиан Август – както физически, така и що се отнася до гордостта му!
Грубо, без да се интересува от воините, които ги заобикаляха, Нурбел сграбчи туниката на Лонгин. Това го накара да престане да се присмива.
— Василевсата заповяда ли ти да го направиш?
— Пусни ме, Нурбел! За кого се вземаш?
Нурбел разтърси слабото тяло на гърка. Кръглата шапка се свлече от челото му и се търколи по тухлите.
— Не разбираш ли, ти, с твоята голяма мъдрост, каква глупост си направил?
Лонгин изкрещя, извика на стражата. Нурбел го бутна към крепостната стена с презрително ръмжене. Стражите, пренебрегвайки заповедите и врещенето на Лонгин, предпочетоха по-скоро да се извърнат, отколкото да срещнат погледа на стария воин.
— Не знаеш ли каква е разликата между битка и унижение? – изсъска Нурбел извън себе си. – Стрелата на Зиновия уважаваше честта на Аврелиан. Подхвърлянето на одраната кожа на стария август го унижава, унижава целия Рим. Това е варварско действие и самоубийство. Вече нищо няма да може да измие тази обида, освен унищожаването на Палмира.
— Или смъртта на Луций Аврелиан Август, Нурбел. Странно е, че ти я забравяш и дори не се сещаш за тази алтернатива – прекъсна го Лонгин със злобна усмивка. – А нали точно това е целта на войната, която водим? Освен ако василевсата и ти не сте имали други намерения?
Той вече се беше изправил. Бутна Нурбел по гърдите.
— Смяташ ли, че не съм ви разгадал? Вие вече не искате да се биете. Тази стрела преди малко беше само една милувка. Ти знаеш, колкото и аз, че, ако беше го поискала, Зиновия щеше да му пробие гърлото, вместо да го рани. Разбрах го преди дни. Тя иска само да спаси честта си, преди капитулацията. Ако не бях изпратил одраната кожа на римлянина, утре вие щяхте да просите за мир и за снизхождението му!
— Млъкни, Лонгин! Млъкни, преди да съм те изкормил!
Лонгин само се изсмя на заплахата.
— Умея да чета в главата на Зиновия, без дори да е произнесла и дума, Нурбел. Упражнявах се тези четири години, през които я направих по-велика, отколкото тя изобщо си беше мечтала да бъде. И ти искаш днес да ви гледам как унищожавате моето дело?
Давайки израз на цялата си злоба, без да обръща внимание на двуострия меч, изникнал в ръката на Нурбел, Лонгин посочи факлите в римския лагер.
— Аз съм този, който наложи могъществото на василевса Зиновия, този, който построи зидовете, на които сме застанали. Винаги съм знаел, че този ден ще дойде. Днес Зиновия е онова, което аз пожелах. Зиновия от Палмира ще бъде августа, защото аз го искам…
Острието на Нурбел опря на гърлото му. Старият воин прошепна тихо:
— Никога вече не произнасяй тези думи, Лонгин, или вече няма да имаш врат. И ако не искаш да се окажеш в мазетата на двореца с окови на краката, те съветвам да млъкнеш съвсем.
* * *
— Това са последните, приятелю Нурбел – съобщи управителят Шара. – Бях ги заделил за нас.
Той остави пред тях малка кошница със смокини, увити с изсушено месо от газела.
— Струваш ми се уморен, господарю Нурбел. Не си почиваш достатъчно. Вече повече от двайсет дни не сме отделяли време да седнем един до друг.
Нурбел се съгласи с иронична гримаса.
— Да не би да се страхуваш от самотата, управителю?
Лекият дрезгав смях на Шара откри голите му венци.
— Никак даже. Днес по-малко от всякога. Открих човек, който колкото мен обича да бъбри.
— О?
— Египетската дойка…
— Ашему? Какво откритие! Ти я познаваш от памтивека…
— Сега, когато тя вече не може да ходи и има нужда от услугите ми, вече не е същият човек. Характерът й е много по-приятен.
Погледът на Нурбел блесна. Те се засмяха едновременно, дъвчейки смокините си с вниманието, което те заслужаваха.
— Няма възраст, за да откриеш щастието в присъствието на друг човек, приятелю Нурбел – отбеляза кротко управителят.
— А и обстоятелствата са подходящи – развесели се отново Нурбел.
— Боговете ни даряват само с време.
Те пийнаха по малка чашка козе мляко, оценявайки по достойнство всяка глътка.
— Мога ли да си позволя един съвет, господарю Нурбел?
— Слушам те.
— Вземи василевсата и принц Вабалат под твоя закрила и избягайте от Палмира възможно най-скоро.