Нурбел остави своята чашка, сякаш се боеше да не я счупи на хиляди парченца.
— Учителят Лонгин не ти желае доброто – продължи упорито Шара. – А и на нашата Зиновия не вярвам да желае доброто. Той е много обигран. Сега, когато водата започва не достига, той ще настрои част от града срещу вас. Вече има такива, които роптаят, защото предателите християни са още живи.
— Мога да затворя гърка в някоя изба на двореца. Ще го чуват по-малко.
— Добре знаеш, че не е така. Ще бъде по-зле.
— Не обичам бягството, приятелю Шара.
— Кой ти говори за бягство. Напускането на Палмира ще бъде просто още един хитър ход. Не забравяй какво обеща на Всепрославения: ти трябва да пазиш живота на василевсата и нейния син.
* * *
Християните стояха на колене на театралната сцена и се молеха достатъчно силно, за да могат гласовете да отекват до най-високите пейки. Те бяха двеста, може и малко повече, седяха сгушени един до друг, плътно притиснати, както стояха и овцете и козите. Мулетата бяха завързани на колоните на фасадата, а магаретата, спънати в укрепленията между параклисите.
Събрани на входната арка на авансцената жители, жени, мъже и деца, деряха гърлата си и хвърляха отпадъци по вярващите в Христос, надявайки се да ги принудят да млъкнат. Те само увеличаваха слоя смрадливи боклуци, които се прибавяха от много дни насам към фекалиите от животните, и въздухът над театъра ставаше невъзможен за дишане. Долу в бунището, в каквото се беше превърнала авансцената, той сигурно беше още по-задушлив.
— Не се тревожи, те ще оцелеят – измърмори Нурбел, без да се обърне към Зиновия. – Техният бог ги обича, когато страдат и се мъчат.
— Получиха ли вода?
— През нощта. Няколко кратуни. Онова, което успях да прекарам. Дори моите воини се противят да им дават да пият. Преструват се, че поят само животните.
Виковете и оскърбленията внезапно се усилиха. Една стара жена от християните беше паднала. Други се опитаха да я съживят, като я отнесоха настрани и отместиха овцете, които недоволстваха, че ги безпокоят.
Зиновия се отвърна с отвращение. Тя изкатери бързо стъпалата до сводестия път, издаден над най-горните пейки. Нурбел я последва по тесния проход, който стигаше до зида на крепостта. Тук се дишаше по-добре.
— Лъжата ме преследва с миризмата си на мърша – измърмори Зиновия, когато той спря до нея. – Аз излъгах, Нурбел. Излъгах боговете, излъгах Всепрославения…
— Безполезно е да чувам тези думи, василевса.
— Напротив, Нурбел. Аз дадох едно обещание на моя съпруг и…
— Знам, каквото трябва да се знае, Зиновия. Твоите думи са безполезни.
Тя залитна, постави ръка върху тухлите на ниската ограда. Нурбел отказа да срещне погледа й.
— Ти знаеш?
— Всепрославения ми се довери. Което знаеше той, го знам и аз.
— О, ама тогава ти не знаеш нищо!
— Зиновия! – измърмори глухо Нурбел.
Той сграбчи ръката й, този път впери очите си в нейните, потапяйки се толкова дълбоко, колкото можеше, в смъртоносната сянка, която я поглъщаше.
— Аз знам. Знам защо Офала е мъртва, защо твоят поглед е по-мрачен от зимните нощи. Защо ти вече не умееш да се смееш и защо не искаш да вдигнеш ръка срещу християните. Знам защо трябваше да бъде убит префект Аелий, знам за Дура Еуропос… Знам всичко и не искам да го чуя от твоята уста!
Тя се хвана за ръката му с треперещи устни и разстроено лице. Толкова красиво, колкото никога не го беше виждал. Нежна, уязвима, невинна, каквито могат да бъдат само онези, които са изгубени, унищожени от нещо по-голямо от смъртта.
— Ти си знаел и нищо не си казал, нищо…
Нурбел извърна лице със стиснати челюсти. Както, за да не се сблъска отново с лицето й, така и за да не произнесе думи, които един воин на неговата възраст вече не можеше да изтръгне от сърцето си.
Той усети как тя се отпуска с цялата си тежест на ръката му. Подкрепи я и се съгласи да изслуша думите, които Зиновия шептеше:
— Не е само лъжата пред Всепрославения. Става дума за обещанието, което дадох на Вабалат. Няма да мога да го изпълня. Той никога няма да бъде цар на царете. Той няма да влезе в Рим като победител.
— Обещанията са блянове, Зиновия. Обещанията са нужни, за да се живее. Вземи пример от християните! Погледни колко са щастливи със своя блян и с обещанието на своя бог. Готови са дори да вдишват омразата и изпаренията от курешките. Освен това кой би могъл да каже, че техният бог ще сдържи обещанието си и ще им подари рай?
Доядя го на него си, заради злобата, която се усещаше в думите му, и се опита да ги смекчи с поглед.
— Време е да се напусне градът, василевсо.
— Да избягам от Палмира?
— Сега, когато воините Метув са далече, времето работи за римляните, докато ние… След десет дни, тринайсет най-много, водата няма да стига. Жаждата ще разяде твоя народ. Ще започнат да се разкъсват за една капка мляко, каквото козите вече няма да имат. Тези, които си деряха гърлото край театъра, ще убият християните. Те ще поискат от теб да отвориш портите. Гъркът ще ти попречи да го направиш, ще намери луди да го последват. А е и твърде късно да се постигне снизходителен мирен договор с августа. Лонгин направи нужното за това.