— Вабалат ще се срамува от мен, ако избягаме. Алат не бяга.
— Вабалат е дете, което живее в приказките и бляновете. Това е добре, той трябва да може да продължи. Остави гъркът да се изтрепе с августа. Той обича това, ти, ти вече не. Ти трябва да живееш.
— Да живея, къде?
— При извора Дингир-Дусаг. Там, където Зиновия получава Небесната целувка и се превръща в Алат. Нищо не е казано още, василевсо. Гъркът и августът могат да умрат от бяс в прегръдките си и Ваалшамин да те отведе в Рим.
Зиновия издържа погледа му, без да продума. Сълзите изгаряха бузите й. Накрая тя поклати глава, докосна с крайчетата на пръстите старото лице на Нурбел.
— Ти също живееш в приказките и бляновете.
Беше сто и двайсетият ден от обсадата.
Призори Нурбел се появи в покоите на Зиновия и поръча на слугините да я събудят.
— Тя вече е будна, господарю Нурбел. Тя е с принца.
— Нека да остави принца и да дойде при мен на терасата. Когато тя се приближи, той не отдели време за поздрав.
Посочи на юг с ножницата на двуострия си меч.
— Виж!
Пустинята и небето сияеха от златистата мъгла на зората като вътрешността на роза. Слънцето още не се беше издигнало над земята. На хоризонта една мръсна кафява линия набъбваше, увеличаваше се, сякаш нощта се завръщаше посред бял ден.
— Пясъчна буря – установи студено Зиновия. – Ние в града не рискуваме нищо. По-скоро римляните ще трябва да се страхуват за своя лагер.
Нурбел одобри с лукаво лице.
— Ето я възможността, която чаках. Боговете не се отвръщат от Алат.
— Искаш да кажеш…
— Че след пет-шест часа бурята ще бъде над нас. Ще бъде тъмно посред ден. Римляните не знаят нищо за пустинята. Те няма дори да забележат, че приближава буря.
— Да не мислиш да ги атакуваш по същото време? Това ще бъде лудост, невъзможно е да се биеш, докато…
Тя отново спря. Най-после схвана. Нурбел докосна ръката й.
— Бъди готова – прошепна той – и ме потърси в стария дворец. Бъди предпазлива. Избягвай гърка и се постарай синът ти да си държи езика зад зъбите. Без сбогувания. С никого. Дори с египтянката или с управителя. Те вече знаят, безполезно е.
* * *
Бяха покрили кожените си туники с черни наметала, стегнати в кръста с презраменници, на които висяха мечове. Този на Вабалат беше къс, почти кинжал, но също толкова остър и смъртоносен като другите.
Нещо като кожен шлем, снабден с предпазители за бузите и лента, стегната под брадичката, щеше да ги защити донякъде от драскането на пясъка. Дебели вълнени шалове бяха вързани на врата им. Ботуши с връзки пристягаха шалварите им под коленете. Стъпките им едва се чуваха в оплетените подземни просеки, където преди доста време Нурбел беше принудил Хайран, сина на Всепрославения, да прескача труповете на своите другари.
Не използваха факли, задоволяваха се с оскъдния блясък на закритите лампи, които пазачите бяха оставили запалени на големи разстояния, като ориентири. Същите пазачи, които Нурбел беше отстранил предварително. Нямаха много време, за да стигнат до края на подземния проход и вратата, излизаща от другата страна на крепостната стена, в пресъхналото корито на Уади Кубур.
— Принце – прошепна Нурбел, – дай ми ръка. Ще тичаме, без да спираме, и сега не е моментът да се губим.
Вабалат се подчини без увъртане. Малката му ръка беше уверена.
Нурбел се втурна, без да я изпуска и без да се поинтересува, дали Зиновия ги следва.
Все пак се успокои, като чу дишането й до рамото си, когато клекна до вратата, обкована с желязо. Вабалат се стараеше да диша нормално, но ръката му сега трепереше в юмрука на Нурбел.
— Поеми си дъх, принце. Имаме още малко време преди връщането на пазачите. После, щом излезем навън, ще ни се наложи да тичаме още по-бързо.
— Аз мога да тичам – процеди през зъби Вабалат. – Не съм стар като теб и не ме е страх от римляните.
Нурбел потисна една усмивка и отгатна как ръката в ръкавица на Зиновия притиска нежно рамото на сина й.
Тъй като ударите на сърцата и дишането им се успокояваха, те доловиха шума от бурята. Макар че беше прикрита на безопасно място зад купчина скали и бодливи храсти, вратата скърцаше в рамката си, железният й обков звънтеше от непрекъснатото драскане на пясъка.