Нурбел извади двуострия си меч.
— Ще трябва да ме следвате и да не се отдалечавате, иначе ще се изгубим. И ако има някой римлянин на пътя ни, удряйте без колебание.
Той отгатна напрежението на Зиновия. Тя също вече беше с меч в ръка.
Далече на края на просеката отекна слабо ехо от човешки глас. Новият караул приближаваше.
Нурбел придърпа шала си под очите. Зиновия и Вабалат направиха като него. Той повдигна бронзовия прът, който подсигуряваше устойчивостта на вратата, извади ключ изпод наметалото си и го вкара в голямата желязна ключалка, за да преобърне език, широк колкото ръка.
Тътенът на бурята беше оглушителен. Едва открехнато, тежкото крило на вратата поддаде на вятъра. Нурбел го запрени с рамо, обърна се да погледне за последен път Зиновия и Вабалат.
— Сега!
* * *
Бурята ги сграбчи и пренебрегвайки кожата и вълната, които ги покриваха, заби ноктите си в лицата им като хищник. Вятърът беше толкова силен, толкова наситен с прах и пясък, че едвам можеше да се диша.
Нурбел се остави да падне по корем, прилепвайки Вабалат към скалите.
Беше много по-тъмно, отколкото когато бяха потънали в подземния проход. Примесената с пръст светлина изкривяваше всичко, звънтеше със стенания. Чуваше се неистово пукане. Силна воня връхлетя ноздрите, сякаш земята се беше отворила над спарения въздух на ада. Изкривените, пречупени, изскубнати бодли над тях шибаха скалите.
— Пълзи до мен! – изкрещя Нурбел. – Дръж главата ниско или храстите ще те издерат. – Той отново се придвижи напред, без да се безпокои за Зиновия.
Тя ги последва, но счупените клони веднага я сграбчиха за кока, прекалено тежък, за да се задържи целият под шлема. Вятърът хвана косите й и ги оплете в бодлите. Тя дръпна силно, без да обръща внимание на болката. Обаче и клоните, и косите, издържаха.
Без да се поколебае, с един удар на меча си, тя отряза кичури от буйната си коса и след като се освободи, настигна Нурбел и Вабалат, които я чакаха, свити в подножието на скалите. Детето покриваше с ръце лицето си, за да се предпази от пясъка, който изгаряше очите му и търкаше голата му, въпреки шала, кожа.
Не се виждаше и на пет крачки и човек едва успяваше да си държи очите отворени. Въпреки кожените шлемове пясъкът дереше кожата им, влизаше в ушите и ноздрите им и вече скърцаше под туниките им. Шумът от вятъра беше чудовищен, раздиран от време на време от пукане, викове, призиви на легионерите, които се опитваха да се скрият. Парчета платно изхвърчаха над тях, плющяха и свистяха. Една римска палатка вече беше поддала. Щеше да има други, много други.
Нурбел сложи ръка върху китката на Зиновия. Присвивайки очи, те се погледнаха за миг. Нямаше по-подходящ момент. Никой не можеше да ги види. След два, може би три или повече дни, в зависимост от маниите на Лонгин, римляните щяха да открият, че обсаждат град, който вече няма царица.
Те се изправиха заедно. Превити напред, с ръка на челото, за да се пазят, те скочиха. Нурбел познаваше всяка педя земя и дори в тази страховита буря той беше сигурен, че ще открие ориентир.
Те пробягаха едва двайсет крачки.
Насред шума отекна заповед. Петдесет легионери с тежки копия в ръце излязоха от сивите облаци на вихрушката в съвършен кръг.
Нурбел веднага позна командира. Мъжът с русата буйна коса, който яздеше всеки ден до императора. В ума му нещо проблесна и той се сети за човека, който Лонгин беше изпратил с одраната кожа. Гъркът го беше излъгал. Той не се беше върнал. Чрез измяна или изтезание, римляните бяха научили къде е тайната врата. И бяха помислили същото като него.
Командирът вече насочваше широката си сабя към Зиновия. Той се приближаваше, крещейки през вятъра:
— Алат! Алат!
Тогава Вабалат като че литна. Той скочи върху командира с късата си сабя в ръка. Зиновия извика. Римлянинът изненадан отби меча на Вабалат и се засмя, хващайки детето за наметалото му. Нурбел се втурна, отстрани Зиновия. Римлянинът повдигна Вабалат, сякаш искаше да го наниже на широката си сабя, когато смехът му секна. Превърна се в къркорене, отнесено от яростта на вятъра.
Нурбел видя острието на детето, забито в гърлото му. Римлянинът се строполи, увличайки детето. В този момент железата на тежките копия се насочиха към Вабалат. Зиновия на свой ред изкрещя.
Нурбел вече беше върху тялото на римлянина, закривайки Вабалат. Железните глави на тежките копия се забиха в бедрата и бъбреците му, счупиха ребрата му. Пак и пак, покривайки го като бодливо свинче. Като многото грешки, натрупани през дългия му живот, които изкупваше, преди да отиде при боговете.