Обаче с последното копие, онова, което счупи врата му, боговете приеха дара и живота му, преди очите му да видят окървавеното желязо, което, преминавайки през тялото му, раздра корема на Вабалат.
Така той не отнесе на другия свят писъка на Зиновия пред мъртвото й дете, който, въпреки бурята, се чу чак до палмирските улици.
≈ 33 ≈
ЕМЕСА
Това беше същата стая, в която беше родено детето.
Римляните не го знаеха. Какво знаеха те?
Бяха й донесли хубави дрехи, вкусни храни. Обслужваха я като царицата, каквато тя беше престанала да бъде.
Тя отказваше всичко. Не ядеше, остана с дрехите, с които
беше избягала. Кръвта на Вабалат се беше втвърдила по тях и беше образувала дебела кора, която тя докосваше хиляда пъти на ден.
Вече не се решеше. По наполовина отсечената си буйна коса, която беше най-красивата в целия Ориент, по тази неестествена лекота, тя усещаше ежеминутно колко тежеше смъртта на Вабалат.
* * *
Робините се въртяха около нея, за да се приготви и облече като царица, защото римският император искаше да я посети.
Тя едва чуваше шумното им бърборене. Ако някоя от слугините се приближеше твърде много, тя й шибаше лицето с презраменника, на който вече не висеше меч.
Аврелиан Август я беше посетил вече веднъж в палатката й, докато го отнасяха към Емеса, далече от плячкосването и пламъците на Палмира. Той беше крещял, жестикулирал, въпреки превръзката, която обгръщаше рамото му и не му позволяваше да носи броня.
— Твоят син уби единствения ми приятел, префекта Максим. Воин победител в хиляди битки. Най-верният приятел. Бих дал живота си за него. Човек, когото нося в сърцето си! Ето какво направи твоят син.
Сякаш щеше да я убие със здравия си юмрук. Тя го беше изгледала безразлично, изненадана само от леката прилика с Всепрославения, която забеляза. Същото открито лице. Същата красота на воин – високи скули, дебели и добре очертани устни. Очите им бяха различни. Синьото на ирисите на Луций Аврелиан Август беше с цвета на празно небе.
След като се накрещя, той се разсмя, също толкова силно.
— Какво си мислиш, царице на Палмира? Възможно ли е едно дванайсетгодишно дете да отреже гърлото на най-славния от моите командири? Воин, който се би победоносно с готите, алеманите, свевите, роксоланите и аланите?
Зиновия не си беше отворила устата. Смехът на Аврелиан съдържаше горчива мъка и прекалена гордост. Той се измъчваше от изгаряща го болка, откакто беше умрял префект Максим, но Алат не беше от онези, които искаха сълзите на августа.
— Достойният син на майка си! – беше възкликнал той. – Отрочето на великата Зиновия. Онази, която победи Шапур, онази, която пожела Рим. Алат! Красивата, великата Алат. Алат, непобедимата!
Той беше спрял, станал изведнъж сериозен, беше я огледал, сякаш най-после откриваше жената под военните дрехи и парцалите на поражението. Един поглед без нежност, но и без увереността и обещанието за насилие, което воините отправят към своите пленнички.
— Да. Красива и смела. Нищо от това не може да ти се отнеме – беше констатирал той, облекчавайки раненото си рамо с машинален жест. – Красива. И добър стрелец, както казваше Пулиний. Обаче Аврелиан те победи, както винаги е побеждавал.
И пак се засмя.
— Що се отнася до твоя син, не, аз не вярвам, палмирска царице. Ако той е успял да заколи Максим, то е, защото боговете са държали детската му ръка. Боговете искат да съм чист в Рим. Чист и сам, както трябва да бъде един август!
Точно този човек сега й изпращаше рокли, туники, диадеми, гривни и гердани, всички измъкнати от сандъците в Палмира, с които се надяваше, че тя ще се накичи в негова чест. Човек, който още не беше разбрал, че боговете са само думи, илюзии, които хората измислят заедно с шумотевицата на земните си дни и с болките, по същия начин, по който децата отблъскват с приказките мрака на нощта.
Днес превръзката на рамото му беше по-лека и той носеше избродирана със злато тога. Направи ядосана гримаса към робините, когато я откри в нейните парцали.
Завъртя се около нея с недоволна физиономия и попита:
— Защо упорстваш да се държиш като диво животно? Докъде ще те доведе това?
Тя не му отговори, също както по време на предишната им среща.
— А! – провикна се той. – Ти пожела да станеш августа, ние се бихме и ти изгуби. Проста работа, нали? Защо ми налагаш този спектакъл? Царица Зиновия не притежава ли повече гордост, отколкото слугинчетата от бедняшките квартали?
Тъй като тя продължаваше да мълчи, той съобщи с благ тон, като я дебнеше как ще реагира: