— Не ти се налага да проявяваш повече смелост и гордост, отколкото трябва. Не мисли, че ще те убия. Що се отнася до отмъщението, цената на войната и уважението към Рим, мен ме удовлетворява смъртта на твоя грък. Той е съвършен за тази роля. Не си държи устата затворена. Обижда ни до насита. Ще бъде цяло удоволствие да го гледам как губи главата си заедно със стотината идиоти, които го подкрепят. Но ти, Зиновия, не се бой. Ти ще живееш.
Той вдигна здравата си ръка. Протегна я към нея. Тя помисли, че иска да пипне лицето й. Отстъпи скована, но само след секунда необуздан, смъртоносен гняв я връхлетя. Той, изглежда, се отрази в погледа й. Аврелиан спря внезапно смутен и направи едва забележима подигравателна гримаса.
— Не е спешно. Ще имаш време да си върнеш вкуса към красотата на живота – изръмжа той.
И сякаш за да изтрие притеснението си, той добави, подсмихвайки се:
— Знаеш ли, че водачът на християните в Емеса дойде да ме моли да те помилвам? След като ми отвори вратите на твоите градове и накара да те предадат в самото сърце на Палмира! В началото на лятото те продаваше, за да пощадя неговите последователи, днес за малко да коленичи най-после, за да те оставя жива.
Тя само си помисли „Симон! Симон!” Но без да се развълнува много, без да я заболи кой знае колко.
— Той смята, че си страдала достатъчно и че целта му е достигната. Щом си отказала да избиеш християните, когато твоят народ го изискваше, твърди той, значи неговият бог те е докоснал със своето милосърдие. Ти вече си като една от тях. Истина ли е? Станала ли си християнка?
Тя отговори на този въпрос, колкото и на всички останали. Аврелиан се намръщи, приближи се отново до нея. Заговори по-тихо със съучастнически и учудващо приятелски тон.
— Какво значение имат християните. Ти ще живееш, защото аз го искам. Около мен всички искат смъртта ти, царице Зиновия. В Рим също ще закрещят скоро, за да видят кръвта ти. Но ти няма да умреш. Аврелиан Август не го иска. О, не се мисли за непобедима. Край с Алат! Но ти още не си изпълнила докрай съдбата си. Откак си се родила, боговете са искали да живееш само заради моя триумф. За да може славата на Луций Аврелиан Август да засияе на форума.
≈ 34 ≈
РИМ
И днес, като предния ден, тя отвори очи още преди да се е развиделило достатъчно, за да се отличи небето от земята. Мисълта за Вабалат, същата – мъчителното присъствие на мъртвото дете – я завладя. С отворени очи, със затворени очи, той стоеше винаги до нея, невидим, шепнещ упреци.
Тя наблюдаваше слугините, стражите, командирите, натоварени да я пазят. От предния ден те ходеха непрекъснато надолу-нагоре, възбудени и безполезни.
Хиляди пъти още от Емеса си беше мислила, че без особени усилия би могла да лиши Аврелиан Август от неговия триумф. В заобикалящия я хаос лесно можеше да открадне кортик.
Имаше нужда само от миг смелост, за да го забие в гърдите си.
Докато приближаваха портите на Рим, тя сто пъти беше имала възможност да се хвърли през парапета на императорския кораб или да предизвика гнева на някой командир, който щеше да я промуши изотзад.
Но днес, както всеки път, лицето на Вабалат се изправяше пред нея. Нейният син си искаше дължимото, онова, което му беше обещала.
Тя извика слугините, посочи сандъците с богатството, плячкосано от Аврелиан в Палмира, и обяви:
— Аз ще бъда онази, която нашият август иска да види.
Те също искаха да видят.
Пламъците на факлите се стичаха от седемте римски хълма до бреговете на Тибър. Стотици хиляди бързаха към Виа Корнелия или Велабра. Млади и стари, богати, бедни, адвокати и търговци на сладости, проститутки от Субура и граждани с бели зъби крещяха, обиждаха се, заспиваха и се събуждаха… Те бяха напуснали вонящите си домове и охолни вили, за да се струпат по улиците, където човек можеше да се придвижи само вдишвайки потта на съседа си.
Някои бяха обрали по-бедни от тях, други – строшили крайници или стъпкали безмилостно жени или деца, за да получат места, откъдето можеше да се „види”. В Циркус Максимус някои, заобиколени от десетина въоръжени роби, бяха платили цената на един товар от Египет или пък равностойността от продажбата на освободени роби, за да седнат точно на края на арената – там, където Аврелиан Август щеше да ги види, също както и те него.
Най-старите патриции, куците и болните, всички, които не можеха да ходят часове наред, а те бяха много, стигнаха едва към края на нощта до форума, където строга стража не допускаше влизането на хора от седем дни насам. Беше заповядано там да се запали тамян в жертвениците и да се отворят всички храмове.
В същото време навсякъде по площадите, по статуите и колоните запалиха цветни книжни фенери, издигнаха торкви, осветявайки гирляндите и флагчетата по двайсетте хиляди пилона, предвидени за целта.