Когато първият проблясък дневна светлина докосна столицата на империята, димът я покриваше по-добре от мъгла. Безпорядъкът и врявата даваха основание да се смята, че варварите я разграбват цялата. Но най-накрая триумфалните рогове на Луций Аврелиан Август, господар на вселената, се чуха в долния край на Виа Корнелия.
Тогава крясъците се превърнаха в един-единствен глас, един-единствен радостен вик.
Първо те видяха само фанфарите и носачите на олифанти*, на рогове и египетски сигнални тръби, на галски корни, на саксонски хеликони**, всички надаващи вой със своя бронз или мед. И веднага зад тях, прясно обръснати, се приближаваха сенаторите и магистратите, още силни и добре изглеждащи, в самото начало на шествието, размахвайки ръцете си, сякаш искаха да отнесат за себе си виковете и смеховете.
[* Изящно обработени рогове на слон. – Б.пр.]
[** Меден духов инструмент. – Б.пр.]
Обаче онова, което привличаше погледите, идваше после, зад преторианската гвардия, която ги следваше.
Двайсет слона, трийсет жирафа, също толкова газели, зебри, биволи, лосове, глигани, алпийски козирози, муфлони, понита, камили с една или две гърбици, всички водени на каишка или с плющене на камшик от множество роби. Те серяха и пикаеха от ужас, че са така завлечени в сърцето на града, усмърдявайки го, предизвиквайки отвращение и майтапи, които спряха едва когато, още по отзад, този път бутани в клетки на колела, се появиха хищниците.
В редици от по четири – каракали, хиени, тигри, пантери и лъвове. Ръмжейки, колкото беше необходимо, когато преминаваха под голямата недовършена арка на портата на Аврелиан. Те впечатляваха тълпата, като й показваха големите си зъби, караха я да потръпва, като изръмжаваха силно и дрезгаво. И така припомняха за опасностите, битките и всичките странности на Ориента, които Аврелиан беше превъзмогнал.
Със същото животинско излъчване, предизвиквайки приветствени възгласи и възбуда у жените, ги следваха осемстотин двойки полуголи гладиатори с всички цветове на кожата и всички типове лица – най-грозните вървяха до най-прекрасните, обсебвайки нетърпението на тълпата, преди тя да се прехласне по безкрайната плячка, която петстотин роби носеха на ръце.
Злато, сребро, статуи, накити, брони, оръжия, подноси, дрехи, сандъци, огледала, столове, легла, шуби – предмети без никаква друга функция, освен тази, да доставят естетическо удоволствие с красотата си, безчислени блестящи предмети, които се плъзгаха като странен мираж, като фон на страхотен сън, пред ненаситните очи, ставащи все по-големи и по-големи колкото от глад, толкова и от завист.
А когато няколкото хиляди обикновени пленници – перси, бактри, индуси, сармати, вандали, блеймити или аксиомите се появиха, залитайки под табелите, указващи градовете и страните, където бяха претърпели поражение, срещу тях се изляха яростни крясъци и гневна омраза.
Докато преминаваха по моста на Нерон и под пейките на помпейския театър, те трябваше да наведат глава и да вдигнат завързаните си юмруци, за да се предпазят от тухлите и камъните, с които ги замеряха. Сто или двеста умряха така, труповете им бяха стъпкани от следващите. Но поне им беше спестено унижението да бъдат оплювани в продължение на часове, преди да свършат вечерта под брадвите на затвора в Марметино, превърнат за случая в кланица за хора.
И после, като че ли за да си поемат дъх хората, идваха десет воини сарматки. Облечени като мъже, но с открити гърди. Устните им се усмихваха, подиграваха се на обидите, отвръщаха с целувки на женските клетви и отговаряха неприлично на старческите комплименти.
Мнозина бяха вцепенени и дълго съжаляваха, че не са ги огледали по-добре. Обаче грубото шумолене на простолюдието им бе попречило. То предвещаваше онова, което всички искаха да видят, онази, нежното име, на която много луни наред не слизаше от устите: Зиновия, палмирската царица.
* * *
О, те, разбира се, видяха Аврелиан Август в тога от пурпур и злато, прав на колесница, теглена от четири благородни елена с огромни рога. Възкликнаха шумно при вида на лавровия венец, на инкрустираните в преградите на колесницата, и дори в теглича й, скъпоценни камъни, на златните пръчки на колелата и на перлите, които украсяваха еленските рога.
Но по поречието на Тибър, в Циркус Фламиниус, покрай театъра на Марчело, под храмовете на Херкулес или Венера, или по тесните улици хиляди и хиляди очи виждаха само нея – Зиновия.