Тя гледаше пред себе си със застинало лице, което така можеше още по-лесно да бъде разпознато. Що се отнася до останалото – златна верига се усукваше около най-красивото тяло на света, като разкриваше формите му в проблясъците на слънцето и го задържаше в ниската количка, теглена от роби, чиито златни вериги бяха усукани около вратовете им. Поток от скъпоценни камъни притискаше гърдите на Зиновия, а тежестта на веригата на моменти я караше да се олюлява. Буйната й коса падаше странно върху вдлъбнатината на кръста й, изрязана наполовина и толкова добре опъната на главата й, че стоящите по-близо можеха да мернат светлата й кожа.
Дори това не можеше да я загрози. Тя представляваше невероятно гледка – на странен и някак невидимо наранен, но не слаб човек.
Така че, докато влизаше в Циркус Максимус, когато достигналото до зенита си слънце размазваше всичко, тя се появи внезапно, толкова смущаващо съвършена, че глъчката се превърна в уважителен шепот.
Един глас, незнайно откъде, изкрещя нейното име.
Десет, двайсет хиляди гласа отговориха както по бойните полета:
— Зиновия! Зиновия!
През цялото време, докато тя обикаляше пясъчната арена, никой не си помисли да извика във възхвала на Аврелиан Август.
* * *
Когато пет часа по-късно августът принесе в жертва благородните елени от впряга си на стъпалата на форума, градът още потръпваше от името на Зиновия.
Никой обаче не успя да чуе онова, което палмирската царица не беше спряла да шепти през целия ден. Толкова пъти повторено обещание, че беше подуло и разцепило устните й до кръв. Тя го прошепна за последен път, когато се строполи под Траяновата арка: „Вабалат, син на Зиновия, най-великият от царете!”
≈ ЕПИЛОГ ≈
ПЕРИНТ*
275 г.
[* Античен град на брега на Мраморно море, на около 50 км западно от град Византион (Константинопол, или днешен Истанбул). Перинт е древен тракийски град, основан около 600 г. пр. Хр., от жители на гр. Самос, който скоро се превръща във важен икономически, търговски и културен център. – Б.р.]
Тя дочу шум от стъпки под тамарикса и си помисли, че е той.
Беше му станало навик от двайсет месеца насам. Вечер се появяваше и я съзерцаваше дълго. Понякога стоеше съвсем близо до нея, друг път на разстояние, а от време на време се криеше.
Вярваше ли наистина, че тя не усещаше присъствието му?
Всъщност той не можеше да си представи колко малко тя се интересуваше от него. Той изискваше да го следва навсякъде, като сянка, каквато всъщност беше. Това също й беше все едно. Тя не разговаряше с него и едвам продумваше на слугините.
Знаеше, че някои я смятат за луда. Тези същите се подиграваха и на Аврелиан Август, който през целия си живот се беше заобикалял все с побъркани жени.
Понякога тя си мислеше, че сякаш чака нещо. Че е на дълга, много дълга пусия, където й се налага да остане по-тиха и по-неподвижна и от най-хитрия дивеч. Само че не можеше да каже какъв е този дивеч, освен че нямаше как да е смъртта, нито забравата.
Във вечер като тази, когато октомврийското слънце се спускаше кротко над осеяното с червени и сини рибарски платна море, тя беше спокойна. И затова се изненада още повече от ниската слаба жена, която се появи съвсем близо, под натежалата от плодове маслина.
— Името ми е Улпия, царице Зиновия. Ти не ме познаваш, а трябва. Аз съм съпругата на Аврелиан Август.
Тя се усмихна, но срещна тежкия поглед на Зиновия. Приближи се с няколко стъпки, с ръце, сплетени на корема, сякаш коланът й едвам успяваше да удържи кафявата й, съвсем обикновена туника. Очите й бяха много дебело подчертани с черен молив. Тя прошепна:
— Ако още не си ме виждала, то е, защото Аврелиан ме държи далече от себе си. Той казва, че съм луда. Всички около него го казват. Лудата Улпия, ето коя съм аз, съпругата на Август!
Тя млъкна с опечалена гримаса.
— Казват го и за теб, царице Зиновия. Казват, че си се била с Аврелиан и с купчина мъже и накрая това ти е размътило мозъка. На тях не им харесва да знаят, че и жените могат да правят онова, което те самите правят всеки ден. Това е истината.
Тя се доближи още повече, проучвайки я втренчено, което принуди Зиновия да стане от мястото си и да се отдръпне. Улпия се съгласи с леко кимване.
— Те казват, че си красива, и това е вярно!
Тя смръщи вежди, напрегна лице.
— Спа ли с него? Както сестра му?
Въпросът изненада толкова много Зиновия, че тя подскочи, което развесели Улпия.
— Няма значение! Това вече не ме наранява. Днес прощавам. Срещнах господа, който прощава греховете и отваря своя рай и за най-големите неверници. Бог на справедливостта. Аврелиан, той не познава справедливостта.