Признателна, Улпия се остави в ръцете й изтощена и облекчена. С отметната назад глава тя отново потърси целувка от устните на Клавдия, която този път отстъпи развеселена.
Ръцете на Клавдия свириха известно време на девственото тяло на Улпия като на инструмент, от който тя предварително знаеше как да извлече най-чувствените звуци. Докато желанието се разпространяваше по тялото на младото момиче, тя прошепна:
— Ще видиш колко красиво е тялото на Аврелиан. Аз познавам всичките му белези, знам как ги е получил. Най-ужасяващ е онзи от Митра. Той си го е нанесъл сам с желязо! Моят брат е луд, но е най-красивият и най-смелият от римските мъже. Няма жена в цялата империя, която да не ти завиди…
Глух стон премина през гърлото на Улпия. Тя сплете пръстите си с тези на Клавдия – телата на двете жени потръпваха в унисон.
— Той беше избран от боговете – подхвана отново Клавдия, прекъсвайки шепота си за кратка целувка. – Лаврите ще бъдат положени на челото му. Нашата майка видя това в предсказанията си. А ти, моя Улпия, ти ще му дариш удоволствието и синове, които ще го увековечат в Рим.
Улпия отново се съгласи със стенание. Тя подпря нежното си тяло в Клавдия, сякаш искаше да се слее с нея.
Аврелиан ги откри така. Той се появи изведнъж в светлината на факлите. Водата от басейна още искреше в косите му. Ерекцията смешно опъваше късата му препаска. Белегът на Митра – голямото лъчисто слънце върху голите гърди, покриваше рамото му и изглеждаше живо като трето око.
Улпия извика уплашено. В израз на свенливост тя опита да се извърне. Клавдия я задържа властно. Пак насила, тя разтвори широко бедрата й, докато Аврелиан се приближаваше, поднасяйки на съпруга най-интимната част от тялото на съпругата му.
Ръцете на Улпия сграбчиха китките на Клавдия. Тя се страхуваше и може би срамуваше, но беше разбрала. И остави Аврелиан да бъде омагьосан от онова, което му се предлагаше.
Накрая, с доста ясен глас, което изненада Клавдия, тя заяви:
— Ела, съпруже мой. Ела. Аз съм твоя така, както твоя е любовта на сестра ти.
≈ 4 ≈
ЕФРАТ
Слугинята бутна покривалото на входа на палатката. Поглеждайки уплашено към Дина и Ашему, които се суетяха около Зиновия, тя съобщи:
— Господарят Нурбел иска да види съпругата на Всепрославения.
Ашему успя да отговори най-бързо:
— Ей сега. Тя не е готова.
— Какви ги говориш?
Зиновия свали внезапно ръце, принуждавайки Ашему и Дина да прекъснат работата си.
— Почакай поне да облечеш една туника върху това нещо! – възрази Ашему със зачервено, колкото от усилието, толкова и от възмущение, лице.
Зиновия затегна частите на полузавързаната си кожена броня и се отдръпна, засмивайки се предизвикателно.
— Какво искаш да правя с една туника?
— Ти искаш да се покажеш гола?
— Гола ли съм?
— По-лошо!
Зиновия потърси подкрепата на Дина. Откри само притеснена усмивка. Наистина, Ашему имаше право. Бронята толкова добре очертаваше бюста й, че го разкриваше повече, отколкото ако наистина беше гола.
— Днес хиляди ще ме видят в тази броня – възрази тя. – Точно затова я нося. За да ме запомнят. Не очаквай, че ще се крия под рокля.
Както се говореше в Палмира, сарачът персиец беше създал шедьовър. Това беше твърда като желязо броня, съставена от няколко слоя нечувано фина агнешка кожа. На пипане беше мека като бебешката. Беше оцветена в яркочервено, като венчелистчето на есенния минзухар – цвете от страната на Медея, и покриваше Зиновия от издутината на пубиса до основата на врата. Извивката на пъпа, красотата на високите й твърди гърди, извивката на ребрата, както и изпъкналите лопатки – нямаше нищо скрито.
Като започваше от връхчетата на гърдите й, старателно изработена гравюра, украсена със злато, изобразяваше крилете на богинята на войната Алат, онази, която гърците наричаха Атина. Лицето на богинята, което много приличаше на това на Зиновия, беше изваяно в профил върху гърдите й, тялото, обвито в тога като от пламъка на факла, се раждаше от изящната вдлъбнатинка над пъпа, където беше инкрустирана перла във формата на капка.
Еднакво мека и издръжлива – това беше най-голямото качество на тази броня. Тя позволяваше да се правят нужните за стрелбата с лък движения и тежеше много по-малко от стоманените брони, които се нажежаваха от слънцето. Боядисана по желание на Зиновия в ярко, пурпурно червено, тя щеше да смае всички.