Зиновия погледна слугинята със смразяващ поглед.
— Какво чакаш? Боговете да те нарежат на парченца? Покани господаря Нурбел.
— Ти още не си започнала боя, можеш да говориш по-любезно с това момиче – промърмори Ашему, когато платнената врата падна отново след робинята.
— Ашему! – възрази Дина с гримаса, която трябваше да е успокояваща.
— Какво „Ашему!”? – провикна се египтянката, обръщайки се към Дина с протегнати ръце, сякаш щеше да я удари.
— И ти ли искаш да млъкна? И ти ли си като всички тях? Толкова ли нямаш търпение Зиновия да бъде заклана от персите, като излезе да се перчи в тази смешна броня?
— Ашему – настоя Дина, запазвайки спокойствие. – Моля те, не говори неща, за които по-късно ще съжаляваш.
— О, за нищо няма да съжалявам, повярвай ми! От твърде дълго са ми на сърцето.
Гневът разширяваше зениците й. Тя се обърна към Зиновия.
— Щом никой не се осмелява да ти каже истината, аз няма да си замълча. Мъжете са тези, които ходят на война, моето момиче. Не жените. Дори не и ти, Зиновия. И гола, отгоре на всичко! Ако не умреш, ще се опозориш. Ето какво ще стане. И още по-зле. Предвид това, че ако ти умреш, знаеш, че Всепрославения…
— Достатъчно! – прекъсна я рязко Зиновия. – Не желая да те слушам повече. Нямам нужда от твоите вайкания.
Ашему се поколеба между гнева и риданията. Тя направи обидена гримаса и се затърча към изхода на палатката.
— О, знам! Знам! Ашему трябва само да мълчи. Само това се иска от нея, от египтянката. Дори в ден като този. Нека Изида ме пази от любовта ми към теб, Зиновия!
Думите й завършиха с вопъл. Платнената врата се разклати пред нея и се появи Нурбел, облечен с бронята на палмирските конници. Стоманени пластинки, зашити върху туника, и панталон от капитониран лен, предпазваха раменете, гърдите и бедрата му. На дясното му рамо беше навит голям кафтан в жълто-кафяво и синьо. Обкован със сребро, също както двойния ремък на ножницата на сабята му с топка от слонова кост, презраменник по-широк от ръка, опасваше тялото му. На главата си носеше островръх шлем, украсен с тигрова опашка и плитки от златни, коралени и стъклени мъниста. Бронзовият език над носа беше остър като орлов клюн.
Всичко в него, от лицето до сандалите, беше готово за лудостта на битката.
Нурбел повдигна едната си вежда и огледа бавно Зиновия от краката до буйната й дълга коса. Одобри с кимване на глава – колкото възхитен, толкова и недоверчив.
— Боговете ще те видят от хиляда километра! – отбеляза той.
Зиновия му подари широката си усмивка.
— Боговете може би, но стрелците с лъкове на персите – със сигурност. Цялата армия на персите, всъщност. Нали това е целта? Всички да ме видят? Самият Шапур да знае кой се сражава с него?
Нурбел не отговори. Той се загледа в Дина, която се опитваше неуспешно да завърже докрай бронята – нещо, което Ашему беше зарязала по средата. Пръстите й трепереха толкова силно, че кожените връзки й се изплъзваха.
— Искаш ли да ти помогна? – предложи Нурбел. – Това е неприятна работа, на която моите пръсти отдавна са свикнали.
Дина не му обърна внимание. Тя погледна отчаяно Зиновия.
— Ашему се страхува, а аз…
Зиновия я притегли към себе си.
— Знам, Дина. Знам.
— Аз също се страхувам! Не искам да умреш! Ако ти умреш, аз не бих могла повече… О, ти не бива да умираш! Аз не бих могла повече да обичам Всепрославения!
Настъпи миг на смущение. Нурбел прокара ръка по плешивата си глава, погледна към походната маса, където бяха сложени шлемът и оръжията на Зиновия.
Зиновия вдигна лицето на Дина.
— Аз няма да умра. Аз ще бъда жива тази вечер! Жива и победила. Не бива да се съмняваш в това.
Дина затвори очи, за да се моли по-добре на Всевишния. Зиновия стисна грубо раменете й с пръсти.
— Трябва да ми вярваш, Дина. Имам нужда от твоето доверие. Аз ще победя персиеца, а ти, ти ще ми помогнеш в това с мислите си.
Дина се съгласи с леко кимване на глава. С едва загатната усмивка тя избърса бузите си с опакото на ръката.
— Прости ми. Ще дозавържа бронята ти.
— Остави. Господарят Нурбел ще я завърже. Иди при Ашему. Тя има нужда от теб.
Когато Дина се скри, Зиновия се обърна към стария воин.
— За мен е чест – промърмори през зъби той развеселен – да обличам съпругата на Всепрославения.
— Ашему и Дина не са свикнали – въздъхна Зиновия. – Днес мнозина ще се изненадат.
Нурбел дръпна силно връзките, без да отговори. Зиновия попита:
— Ти също ли се страхуваш за мен?
Хитрото лице на Нурбел се сбръчка от онази лукава усмивка, която толкова я очароваше.
— Прекалено много пъти съм ходил да се бия, за да не се страхувам. Но добре знам, че страхът е безполезен пред божията воля.