Всички подскочиха, когато отекна гласът:
— Воини на Палмира, боговете са с вас. Тази вечер Шапур ще прекоси отново брода на Ефрат победен!
Това женско тяло с гърди от червена кожа, изправено над множеството от брони, им се стори изведнъж нечовешко и някак още по-заплашително. Това пламнало лице, тази ръка, която размахваше лъка, не принадлежаха нито на нечия съпруга, нито на обикновена жена.
— Воини на Палмира, боговете са с вас. Аз, Зиновия, дъщеря на Ваалшамин, съпруга на Всепрославения, вашия цар, ви го казвам. Този ден ще види победата на великия Оденат. Шапур не го знае още, но той е победен! Боговете се отвръщат от него…
Тя галопираше, летейки от единия до другия край на редиците. Показваше се на хилядите воини на Всепрославения и им поднасяше своята красота и своята сила, държейки им реч с неотслабващ глас:
— Не се бойте нито от техните коне, нито от техните брони. Днес персите ще проклинат Шапур, че ги е накарал да носят толкова железа. Ние ще ги сринем като пустинен вятър.
Чу се вик. После няколко други. После всички заедно, както пламъците от слама, които се разгарят в общ огън.
— Да живее Оденат! Нека Ваалшамин разпери ръката си над Зиновия!
В този момент Нурбел като по чудо се появи край Зиновия. Той не яздеше кон, а бойна камила, чиито хълбоци бяха защитени с широки кожени плоскости. Юмрукът му стискаше дълго копие, което имаше странен накрайник – не връх, а обкован с желязо жезъл. Неговият заместник, и той на камила, го следваше с глава, покрита с лъвска кожа, размахвайки бойно знаме със златни пискюли. Върху оранжевата коприна беше избродирано сиянието на звезда, синьото на оазис и палма – емблемата на Палмира и на раждането на Зиновия.
— Да живее Зиновия! – изкрещя Нурбел. – Да живее Всепрославения. Нека боговете сварят кръвта на персите!
Хилядите палмирски воини изкрещяха с него.
Шапур, царят на царете, който беше още на няколко милиарии далеч от тях, в дъното на войските си, чу ропота, който трептеше в небето.
Той разгада източника му и устата му се разтегна в усмивка, увличайки царедворците си в общ смях.
* * *
През цялото време, докато слънцето се издигаше на хоризонта, линиите на персите бяха объркани от странно раздвижване. Свикнали с непроменливата и повтаряща се задължителност на фронталните битки, воините на Шапур не разбраха нищо от хаоса, който сякаш цареше сред войските на Оденат.
Първоначално стотици палмирски конници се струпаха срещу каретата на персите. Напредвайки в тръст, двойната им редица следваше промените в неравностите на релефа, издатинка след издатинка.
Пълководците на персите започнаха да се подиграват, защото помислиха, че Оденат, като всички воини от пустинята, се подготвяше да се хвърли в колкото шумна, толкова и безполезна атака. Тази маневра беше добре позната. Ездачите подкарваха конете си в бесен галоп, крещяха обиди, забулваха небето със стрели. Тяхната първо двойна, после единична редица се разтегляше, докъдето поглед стига, за да се затвори над врага като върховете на лунен сърп.
Но отговорът на персите, когато дойдеше, унищожаваше от раз усилията им.
Оформяйки невзрачна дъга, стрелците на Шапур обезсилваха стрелбата на нападателите с по-силни и по-мощни залпове. Линията на атаката се разваляше, отслабваше.
Тогава напред пристъпваха чудовищата от бронираната кавалерия. Мъже и коне се криеха под стоманените пластини, зашити върху кожени ленти. Подобно на метални скали, недостижими за стрели и копия, те напредваха в тромав тръст. Съвършено безпогрешно помитаха хора и коне, които, изтощени от дългите и безплодни предишни атаки, все още успяваха някак си да се хвърлят срещу тях.
Така от стари времена Шапур беше осигурявал победите си над господарите на пустинята. Оденат, великият Оденат, несъмнено щеше да повтори грешката на тези царе на пясъците, свикнали повече с набезите и лова, отколкото с големите битки.
Обаче, когато палмирските конници изглеждаха готови да се хвърлят в атака, отекнаха роговете. Воините на Оденат завъртяха конете си. Без да се поколебаят, те разчупиха редицата си, за да се оттеглят на половин милиарий, много извън обхвата на стрелите.
Персите се подсмихнаха. Оденат губеше сили. Може би вече не виждаше така добре и му трябваше силната дневна светлина, за да започне атаката си?
Но след час чакане все още нищо не помръдваше в палмирските линии. Не бяха се чули нито викове, нито рогове, нито барабани. Военачалниците на Шапур не разбираха какво се случва и мръщеха вежди.