Настана присъщата за безветрен ден горещина. Слънцето вече беше високо в безоблачното небе, а сенките – тежки и тъмни.
Пълководците перси се съветваха. Те не бяха достатъчно далече от палмирските редици, за да променят тактиката, без да рискуват да бъдат атакувани, докато се преустрояват. От друга страна, беше немислимо да вземат инициативата за атака – това щеше да изтощи бронираните коне. Това беше техният недостатък. Стоманените брони бяха твърде тежки. Претоварените коне не можеха да издържат боен галоп на далечно разстояние.
Взеха решение да изчакат, докато палмирските страхливци решаха какво ще предприемат. Горещината предизвика нетърпение. Презрението към Оденат развали настроението. Нито за миг не помислиха, че им готвят клопка. Могъществото и гордостта на персите, свикнали с битките прекалено много, ги заслепяваха и те можеха само да си представят палмирския цар там, долу, на своето възвишение, вкаменен от страх пред силата им.
Накрая, изнервени, те изпратиха две или три леки чети към палмирците, за да разберат за какво става дума.
И те се втурнаха като мухи на мърша. Залпове добре насочени рояци стрели ги посрещнаха и конете изподраскаха краката си в дървените им части.
Пратениците донесоха информация, която още повече увеличи недоумението на пълководците. Оденат продължаваше да седи на едно хълмче, от което можеше да вижда надалече. Дори не яздеше кон, а седеше на столче! Пиеше и се шегуваше с военачалниците си, сякаш битката вече беше приключила. И то в негова полза. Редиците на неговите стрелци се оказаха по-малобройни, отколкото човек можеше да си помисли. По-малко от две хиляди мъже, а си ги представяха двойно повече.
Всички командири перси си помислиха едно и също нещо. Преизпълнен от гордост, Оденат е пожелал да впечатли римските си съюзници, предизвиквайки царя на царете. За негово съжаление, очите му се оказали по-големи от корема. Прекалено оскъдните му войски не бяха в състояние да издържат на такъв сблъсък. Ето я причината за тази странна битка: Палмира беше принудена да се придържа към фронт за отбрана, който скоро щеше да бъде линия за бягство. Вместо да води война, великият Оденат се превземаше като някоя девица, която се бои от момента на истината!
До този момент Шапур не беше счел за необходимо да излезе от палатката си. Когато му доложиха това, той се разгневи, преди да се развесели. Оденат се страхуваше от бронираните коне? И беше прав!
Леко усмихнат, той остави пълководците си да спорят как да накажат честолюбието на палмирците. Когато прояви нетърпение, всички млъкнаха и зачакаха неговото решение. То дойде под формата на три кратки заповеди.
На командирите им беше нужен повече от час, за да преподредят тежките редици на персите съгласно желанието на царя на царете. После трябваше да се напоят животните, които чакаха търпеливо от разсъмване на ужасната горещина.
Така че слънцето беше близо до зенита си, когато дрезгавият зов на овнешките рогове обяви началото на битките.
Тогава хората край Оденат се усмихнаха. Персите играеха перфектно ролята, която те им бяха отредили – надменни, заслепени от горделивостта си. Скочиха пъргаво на седлата, облекчени, че идва краят на тази игра на надхитряне и че наближава часът, в който боговете ще произнесат присъдата си.
Триста стрелци перси насочиха лъковете си срещу палмирските войски. Зад тях други триста бяха в готовност да нападнат веднага. Трета част, малко по-многобройна, трябваше да напредва пред бронираните коне, отвеждайки ги в умерен тръс близо до вражеските редици. Така, когато последният залп стрели се стовареше върху палмирците, опасните броненосци щяха да се окажат на достатъчно разстояние, за да започнат атаката си и да разбият наведнъж онова, което беше оцеляло от силите на Оденат.
Такава беше волята на царя на царете. Обаче боговете решиха друго.
Първата атака, заповядана от Шапур, едва беше стигнала до разстояние за стрелба, когато в небето отекнаха хиляди демонични викове.
Всички тетиви на палмирските лъкове се бяха отпуснали едновременно. Противно на обичайното, стрелците на Оденат не се бяха разпръснали, напротив, бяха се събрали, слизайки от конете, щом прозвуча призивът на персите. Заедно с ниско летящия и прав залп, над земята сякаш прелетя сянката на смъртта. Стрелците на персите едва бяха успели да вдигнат лъковете си, когато се озоваха пред обстрел, който разкъса редиците им.
След като две трети от тази първа вълна бяха унищожени, оцелелите се разпръснаха. Животни и хора осейваха земята, увеличавайки хаоса на оттеглянето и издигайки множество препятствия пред тръгналата вече втора вълна.