Панически страх прониза стрелците перси. Как да стреляш, когато животните се препъваха в труповете? Точно този момент избраха онези от Палмира, за да изсипят нова порция смърт.
Третата вълна на атаката се обърка. Земята трепереше от горещина. Въздухът беше наситен с миризма на кръв и на тръпчива конска урина.
Ужасени, военачалниците на Шапур очакваха да видят как кавалерията на Оденат връхлита върху тях. Веднага бе дадена заповед бронираните коне да атакуват. Само те можеха още да избият палмирските стрелци!
И те се втурнаха, подредени шахматно по петдесет, настръхнали от дълги копия с разноцветни дръжки. Непогрешими и нечовешки, тъпчеха трупове и ранени, помитаха собствените си разбити войски, за да си разчистят пътя.
Тежкият галоп на металните животни начупи камъните, издълба земята. Скърцането на стоманените пластини заглуши всички шумове. Слънцето се отрази в плочките на броните им. Те изглеждаха могъщи и ослепителни, като гнева на някой бог. Приличаха на ненаситни дракони, на злосторни химери, появили се ненадейно от някой друг свят.
Точно тогава се чуха крясъци отдясно. Шапур и пълководците му видяха смаяно как към тях се носят бойни камили. Хиляда камили, чиито глави бяха украсени с червени пера, които сякаш излизаха от самата земя.
С опънат врат, ревейки с цяло гърло, животните връхлитаха – великолепни и необуздани. Най-отпред разпознаха тигровата опашка на шлема на Нурбел – най-високопоставения военачалник на Оденат. Той не потърси директен сблъсък. Напротив, поведе воините си между обърканите редици на персите.
И така стигна зад бронираните чудовища.
Размахвайки копията си, чиито краища бяха снабдени с обковани жезли, без да забавят устрема на животните си, палмирските камилари удариха по броните на конете и на хората. Скоростта на животните увеличаваше неимоверно силата на ударите. Обикновените копия на персите не бяха в състояние да ги спрат. Стрелите, изстреляни насред паниката, се плъзгаха по кожените покривала. Фронтът на бронираните коне се разпокъса.
Редица след редица, принудени да водят двубой, кръжейки около себе си като полудели буболечки, стоманените чудовища, които стояха в основата на могъществото на царя на царете, падаха в капана на Зиновия.
* * *
Шапур и пълководците му едва сега разбраха защо великият Оденат толкова дълго беше задържал атаката си.
Коне и хора се задушаваха под стоманената си коруба, която слънцето вече нагорещяваше като тухлите на пещ.
Някои мъже изхвърлиха шлемовете си, за да не се задушат. Това беше смъртоносна отсрочка. Обкованите жезли на Нурбеловите камилари им пръснаха главите.
Когато двайсетата броня се спука под тежестта на убит кон, нахлуха палмирските войници. И клането започна.
Един от командирите край Шапур посочи с пръст червена сянка. Въртейки се дяволски ловко, тя увличаше след себе си в луд галоп цяла хайка. Големият й лък отправяше толкова силни стрели, че конниците перси, станали тяхна жертва, отскачаха така, сякаш някой ги изскубваше от животните под тях.
Шапур махна начелника на шлема си, за да вижда по-добре.
Сянката пред него придоби по-ясни очертания и се превъплъти в тяло на воин. Тяло на жена.
Имаше някаква ужасяваща, омагьосваща прелест в тази червена ярост. Когато тя се изправяше над коня си, за да опъне лъка, голият й торс прелиташе над битката. Нейната стрела всеки път улучваше врат, бедро, слабото място на броня.
За пръв път от десет години насам Шапур присъстваше на поражението на войските си, но въпреки това не можа да остане равнодушен пред тази красота. Тази ярост на жена с гърди, червени като кръвта, която проливаше, му достави силно удоволствие. Той често се упрекваше за това впоследствие.
Сети се коя е. Това беше младата съпруга на Оденат. Онова момиче, чието име неговите шпиони му бяха донесли – Зиновия. Беше научил и слуховете, които витаеха около личността й. Възможно ли беше те също да са истина?
Боговете отказваха ли се от него? Да не би те да бяха пуснали на земята демон, различен от неговите покрити със стомана коне?
Той обърна гръб на битката. Побърза да премине през Ефрат, преди водите му да почервенеят от кръвта на неговите воини и за да не се налага той лично да дава заповедта за отстъпление.
* * *
— Алат! Алат!
Думата се носеше из въздуха, преди още воините да се бяха завърнали в лагера. Радостта от победата заличаваше умората, смекчаваше трескавата болка в мускулите след напрежението от битката.